908 0

6 октомври 1960 г.: Умира Николай Лилиев

Стефанаки Йоанис

На 06. 10. 1960 г. умира поетът Николай Лилиев. Под този псевдоним твори Николай Михайлов Попиванов. Той е роден на 26. 05. 1885 г. в Стара Загора. Отрано остава сирак. Учи в родния си град, а по късно в Свищов, където завършва Търговската гимназия (1903). Следва литература в Лозана (1905-1906), търговия в Париж (1909-1912). Работи като учител в София, Пловдив и Свищов, а известно време е чиновник.

Печата стихове за пръв път през 1905 г. в "Българан". Сътрудничи на редица литературни и хумористични издания - "Демократически преглед", "Оса", "Съвременник", "Наш живот", "Звено", "Везни"... Съредактор на сп. "Златорог". Представителна фигура на символизма в българската поезия, той е автор на стихосбирките "Птици в нощта" (1918), "Лунни петна" (1922), "Стихотворения" (1932). През 1934 г. пише последния си цикъл стихове "При морето". С приноси в българската театрална култура и сценична реч, преводач и автор на изследвания, портрети и спомени за български и чужди писатели и театрали.

По време на Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в различни ведомства и редакции. В чужбина изготвя заедно с Никола Михов обстойна библиография за българския стопански живот. Драматург е на Народния театър в периода 1924-1928 и 1934-1960. Между двете световни войни е преподавател по френски език във Висшето търговско училище във Варна (1932-1934).

На читателите на Факти.бг предлагаме две от стихотворенията на Николай Лилиев.

Всред есенното запустение

Всред есенното запустение

пред вас съм пак, о дървеса!

Аз нося вашето смирение

и тъмните ви небеса.

 

Като бездомните ви листи,

угасвам тъжен и самин,

и мойте блянове са чисти,

и мойте сълзи са рубин.

 

Разбирам глухата ви песен,

и вашия безимен плач,

и в мене лъха морна песен,

и в мене пада скръбен здрач.

 

По моите безлистни клони

не тегне грозд, не тегне плод,

и моята въздишка гони

слънца в незнаен небосвод.

 

И моите мечти бездомни

ридаят в ледните мъгли

и мойто минало не помни

лъка на влюбени стрели.

 

И пия мълком аз забвение

от всяка бликнала роса.

Всред есенното запустение

аз пак съм ваш, о дървеса!

 

>>>>

Тихият пролетен дъжд

Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха,

с тихия пролетен дъжд

колко надежди изгряха!

 

Тихият пролетен дъжд

слуша земята и тръпне,

тихият пролетен дъжд

пролетни приказки шъпне.

 

В тихия пролетен дъжд

сълзи, възторг и уплаха,

с тихия пролетен дъжд

колко искрици изтляха!

България


Напиши коментар:


Публикувай