Мишел Фуко: Знанието за мен трябва да функционира

С.Р.: Едно от многото неща, които читателят, без да очаква, може да научи от творчеството ви, е цененето на мълчанието. Пишете за свободата, която мълчанието поражда, за многобройните му причини и значения. В последната ви книга „Волята за знание“ например казвате, че няма само едно, а съществуват множество мълчания. Има ли основание да се мисли, че тук има силен автобиографичен елемент?

Фуко: Мисля, че всяко възпитано в католическа среда, непосредствено преди и по време на Втората световна война, е могло да изпита, че има множество различни начини на говорене, както и множество форми на мълчание. Някои от тях можеха да включват остра враждебност, а други да бъдат знак за дълбоко приятелство, за развълнувано възхищение, дори за любов. Много добре си спомням, че когато срещнах кинорежисьора Даниел Шмид, дошъл да ме посети, вече не зная по какъв повод, след няколко минути и той, и аз открихме, че всъщност няма какво да си кажем. Бяхме заедно от три следобед до полунощ, пихме, пушихме хашиш, вечеряхме. И не мисля, че говорихме повече от двайсет минути през тези десет часа. Това бе началото на едно дълго приятелство. За пръв път в едно строго мълчаливо отношение се роди едно приятелство за мен.

Може би друг елемент от това ценене на мълчанието е плод на задължението да се говори. Прекарах детството си в дребнобуржоазна среда в провинциална Франция и задължението да се говори, да се участва в разговора с посетителите, бе за мен нещо едновременно твърде странно и твърде отегчително. Мълчанието може да бъде толкова по-интересен начин за общуване.

С.Р.: В северноамериканската индианска култура има много по-голямо ценене на мълчанието, отколкото в англоезичните, а предполагам и във френскоезичните общества.

Фуко: Да, вижте, мисля, че мълчанието е едно от нещата, от които нещата, от които нашата култура за нещастие се е отказала. Нямаме култура на мълчанието, както нямаме култура на самоубийството. Японците имат. Младите римляни и гърци са били учени да мълчат по различни начини според хората, с които се оказвали заедно. Тогава мълчанието е било твърде своеобразен начин на отношение с другите. Мълчанието е нещо, което, мисля, си струва да бъде възпитавано. Аз съм за развиването на този етос на мълчанието.

С.Р.: Изглеждате фасциниран от другите култури, и не само от древните култури; през първите десет години от вашата кариера сте живели в Швеция, Западна Германия и Полша. Това е сякаш нетипична кариера за френски университетски преподавател. Можете ли да обясните причините, които ви накараха да напуснете Франция и защо, след като се върнахте през 1961 г., сте казвали, че предпочитате, както бях чул, да живеете в Япония?

Фуко: Има днес антишовинистки снобизъм във Франция. Надявам се, че не ще бъда свързван, покрай това което казвам, с представителите на тази нагласа. Навярно ако бях американец или канадец, щях също да страдам от някои влияния на северноамериканската култура. Във всеки случай страдах и още страдам от много неща във френския обществен и културен живот. Затова през 1955 г. напуснах Франция. Впрочем между 1966 и 1968 г. живях две години и в Тунис, но по чисто лични причини.

С.Р.: Ще посочите ли някои от тези страни на френското общество, които ви караха да страдате?

Фуко: Мисля, че когато напуснах Франция, свободата на личния живот там беше ужасно ограничавана. По онова време Швеция минаваше за много по-либерална страна. Ала там открих, че известен тип свобода може да има ако не същите, то поне толкова ограничаващи ефекти, както едно пряко рестриктивно общество. Това беше много важен опит за мен. После можах да прекарам една година в Полша, където ограниченията и потискащата власт на комунистическата партия са нещо наистина различно. Така за относително кратко време можах да придобия опита на старото традиционно общество – каквото съществуваше във Франция в края на 40-те и началото на 50-те години, – и на новото свободно общество, което беше в Швеция. Не ще кажа, че опитът ми покрива в пълнота всички политически възможности, но по онова време той бе извадка на различните възможности на западното общество. Това бе един добър опит.

С.Р.: През 20-те и 30-те години стотици американци отидоха в Париж, привлечени от това, което вас ви е накарало да напуснете Франция през 50-те.

Фуко: Да, но ако идват днес в Париж, то вече не е, мисля, за да намерят в него свободата. Те идват, за да оценят вкуса на една стара традиционна култура. Те идват във Франция, както художниците през XVII в. отиваха в Италия, за да присъстват на упадъка на една цивилизация. Както и да е, вижте, във всеки случай в чужбина често се чувстваме много по-свободни, отколкото в собствената ни страна. Като чужденци можем да нехаем за всички имплицитни задължения, които не са вписани в закона, а в общия начин на поведение. Самата промяната на задълженията, от друга страна, се чувства или изживява като вид свобода.

С.Р.: Нека се върнем за малко, ако това не ви отегчава, към първите ви години в Париж. Мисля, че сте работили като психолог в болницата „Света Анна“.

Фуко: Да, работих там, струва ми се, малко повече от две години.

С.Р.: И бяхте казали някъде, че там сте се отъждествявали по-скоро с пациентите, отколкото с лекуващия ги персонал. Това със сигурност е твърде необичаен опит за един психолог или психиатър. Как, изхождайки именно от този опит, почувствахте необходимостта от коренно поставяне под въпрос на психиатрията, докато толкова други хора ги задоволява да се опитат да усъвършенстват установените понятия?

Фуко: Всъщност нямах официална длъжност. Учех психология в болницата „Света Анна“. Беше в началото на 50-те години. По онова време професионалният статус на психолозите в психиатричните болници не беше ясно определен. Като студент по психология (първо учих философия, а после психология) имах твърде странен статус в „Света Анна“. Шефът на отделението беше много мил с мен и ми даваше пълна свобода на действие. Никой обаче не го беше грижа какво точно трябва да правя и можех да правя каквото искам. Всъщност заемах средно положение между персонала и пациентите, но за това нямах никаква заслуга, това не бе резултат на особено поведение от моя страна, а бе следствие от двусмислието в моя статус, поради който не бях напълно интегриран в персонала. Сигурен съм, че нямам никаква заслуга, защото през цялото време чувствах своеобразна неудовлетвореност от това. Едва няколко години по-късно, когато започнах да пиша книга за историята на психиатрията, тази неудовлетвореност, този личен опит можаха да вземат формата на историческа критика или на структурален анализ.

С.Р.: Имаше ли нещо особено в болницата „Света Анна“? Би ли могла да даде тя твърде негативен образ на психиатрията на един от своите служители?

Фуко: О, не! Тя е една от тези големи болници, които можете да си представите, и трябва да кажа, че по-скоро бе по-добра от много от големите болници в провинцията, които впоследствие посетих. „Св. Анна“ беше една от най-добрите парижки болници. Не, нямаше нищо ужасяващо в нея. И точно това, мисля, беше най-важното. Ако бях имал същата работа в някоя малка провинциална болница, може би щях да бъда изкушен да припиша провалите ѝ на нейното местоположение, на собствените ѝ недостатъци.

С.Р.: Тъй като споменахте с леко презрителен тон френската провинция, мястото, където сте роден, имате ли все пак добри спомени от детството ви в Поатие през 30-те и 40-те години?

Фуко: О, да. Моите спомени са по-скоро... не бих казал точно „странни“, но това, което ме поразява днес, когато се опитвам да съживя тези впечатления, е, че повечето от моите големи вълнения са свързани с политическата ситуация. Много добре си спомням, че изпитах един от моите първи големи страхове, когато канцлерът Долфус бе убит от нацистите. Мисля, че беше през 1934 г. За нас сега това е нещо твърде далечно. Малко са хората, които си спомнят убийството на канцлера Долфус. Но си спомням, че то ме ужаси. Мисля, че тогава изпитах моят пръв голям страх от смъртта. Спомням си също пристигането в Поатие на бегълци от Испания и как се биех с другарите ми в училище заради етиопската война.

Мисля, че детството на момчетата и момичетата от моето поколение бе структурирано от тези големи исторически събития. Заплахата от войната бе основа, рамка на нашето съществуване. После войната дойде. Тези отнасящи се до света събития, много повече от сцените на семейния живот, са субстанцията на нашата памет. Казвам „нашата“ памет, защото съм почти сигурен, че повечето млади французи и французойки от онова време са преживели същия този опит. Върху частния ни живот тогава тежеше истинска заплаха.

Това е причината навярно да съм фасциниран от историята и от отношението между личния опит и събитията, в които сме вписани. Именно тук, мисля, е ядрото на моите теоретични желания.

С.Р.: Оставате фасциниран от този период, макар че не пишете за него?

Фуко: Да, със сигурност.

С.Р.: Кое стои в основата на решението ви да станете философ?

Фуко: Не мисля, че съм възнамерявал някога да ставам философ. Нямах никаква идея какво ще правя с живота си. Това също, мисля, е нещо характерно за хората от моето поколение. Ние не знаехме, когато бяхме на десет или единайсет години, дали ще станем германци, или ще останем французи. Не знаехме дали ще умрем, или ще оцелеем при бомбардировките. На шестнайсет или седемнайсет години знаех само едно нещо: училищният живот беше защитено от външни заплахи, защитено от политиката пространство. И идеята да живея защитен в изследователско обкръжение, в интелектуална среда, винаги ме е фасцинирала. Знанието за мен трябва да функционира като това, което трябва да защитава индивидуалното съществуване, като това, което позволява разбирането на външния свят. Мисля, че е това. Знанието като средство за оцеляване, благодарение на разбирането.

Откъсът е от „Генеалогия на модерността“ на Мишел Фуко.