Притча: Как алчността ни мами

Докато копаех, за да издигна ограда, която да отдели моята земя от тази на съседите ми, намерих заровено в градината старо ковчеже, пълно със златни монети.
Не ме заинтригува заради богатството, а заради необичайността на находката.
Никога не съм бил амбициозен и материалните блага не ме блазнят особено…
След като изкопах ковчежето, извадих монетите и ги излъсках. Горките, бяха толкова мръсни и ръждиви!
Докато ги подреждах на равни купчинки на масата, започнах да ги броя… Наброяваха същинско богатство.
Само за да убия времето, започнах да си представям всички неща, които можеха да се купят с тях.
Мислех си колко ли доволен би се почувствал някой алчен човек, ако се беше натъкнал на подобно богатство. За щастие аз не съм такъв…

Днес дойде един човек да иска монетите. Беше съседът ми. Нещастникът настояваше, че богатството било заровено от дядо му и следователно му принадлежало.
Толкова ме ядоса… че го убих!

Ако не искаше толкова отчаяно да го притежава, щях да му го дам, защото, ако има нещо, за което не давам пукнат грош, това са нещата, които се купуват с пари.
Но едно е сигурно - не понасям алчни хора!

Из "Приказки за размисъл"