1 940 0

Любовта, която не увяхва

Снимка: Shutterstock
Снимка: Shutterstock
Събина Андреева

Препълнена съдебна зала. Възрастна двойка се развеждаше в този ден. Присъстващите гледаха с интерес и очакване към двойката. Възрастният мъж гледаше срамежливо и беше видимо напрегнат. Възрастната жена, дали от възрастта, дали от вълнението, се стремеше да контролира треперещите си ръце, като от време на време поглеждаше гневно прегънатия старец, седнал до нея.

- Хайде, разкажете моля. – започна съдията. - Защо искате да се разведете?

Възрастната жена обърна поглед към съдията. Пое дълбоко въздух и започна:

- Стига вече. – каза с пресъхнало гърло.

Преглътна. След няколко безуспешни опита да пречисти гърлото си, продължи:

- Този мъж от 50 години ми трови живота. – каза, сочейки с пръст стареца до нея, без да го поглежда. Залата бе потънала в мълчание. Паузата, сторила се на всички като цяла вечност, бе прекъсната от светкавицата на фотоапарата на журналист от местен вестник. Последваха още няколко светкавици. Кой знае какво заглавие щяха да поставят. Делото бе необичайно за тях. Седнаха на местата си, извадиха си тефтерчета, готови да си водят записки. След делото щяха да имат възможност да зададат и въпроси. Жената, в желанието си да избегне погледа на мъжа си, обърна гръб към него. Забърса сълзата, стекла се до устната ѝ и продължи:

- Имахме си цвете, което аз много обичах! – отново посочи мъжа до нея. - Той не знае, беше преди 50 години… Бях си отделила от луковиците, които ми бе дал тогава. Деца не ни даде Бог. Цветето, което отгледах, го считах за мое дете. Милвах го, обичах го. След известно време цветето нещо повехна. Уплаших се да не пресъхне. Обещах си всяка вечер да ставам и да го поливам. Бяха ми казали, че ще му се отрази добре. В продължение на 50 години, непрекъснато го правех. Този мъж ни една вечер не стана да го полее! Поне миналата вечер да бе станал, пак щях да му простя! Премаляла бях, проспала съм се.

Жената се умори. С последни сили успя да добави:

- С такъв човек прекарах 50 години. Живот, мечти, всичко, което имах, му дадох, но нищо не получих в замяна. Нито един път не ме отмени в работата. Ето защо мисля, че без него ще съм по-добре. Няма да ми липсва.

Съдията се обърна към мъжа:

- Имате ли нещо да кажете, господине?

Възрастният човек никога не бе говорил със съдия. Срамуваше се. Стана, подпря се на бастуна си, поогледа присъстващите:

- Военната ми служба през повечето време бе като градинар в генералния щаб на армията. Имаше най-различни разкошни цветя. Цветето, за което говори, което аз ѝ бях дал, го срещнах именно в тази градина. Там я срещнах и нея, в същия град се запознахме, там живееше. Много я обичах, често ѝ пращах букетчета. Няколко години след брака ни, започнаха някакви болки във врата ѝ. Докторът бе казал, че не бива да лежи дълго или да стои неподвижна дълго време. Всяка вечер поне един път да стане и да се пораздвижи ѝ бе препоръчал.

Възрастния мъж погледна с очи пълни с тъгa и обич жената, която стоеше с гръб към него.

- Жена ми не послуша доктора. Нито мен. Обичаше съня.

Очите му блеснаха хитро. По устните му премина бегла усмивка.

- Тъкмо по това време цветето бе повехнало. Казах й: "Ако го поливаш всяка вечер, ще се оправи." Обещах й. Всяка вечер я събуждах. Гледах отдалече, как любимата ми поливаше цветето, което имаше за свое дете.

За момент се спря и я погледна така, както я гледаше в онези нощи:

– Всяка вечер, цветето сякаш бях аз.

Цялата зала не поместваше очи от стареца. Мъжът събра сили, остави бастуна и се изправи.

- Всяка вечер, след като тя си легне, аз ставах. Това цвете вечер влага не понася, господин съдия. Затова бе нужно, след като тя заспи, аз да стана и да изпразня саксията, полята от нея. Ех, старост... онази вечер и аз съм се успал... Обвинете ме, не можах да ѝ обясня и се съгласих с нея.



Напиши коментар:


Публикувай