Притча: На метър от смъртта

Един човек изкачвал висока и стръмна планина. Изкач­ването нагоре било трудно, защото на мястото, където се намирал, имало дълбок сняг. Алпинистът прекарал нощта в заслон, а на сутринта установил, че целият склон бил затрупан, което много щяло да затрудни изкачването. Той обаче не искал да се връща обратно и продължил смело да се ка­тери нагоре по стръмнината. Изведнъж, може би защото зле преценил ситуацията или защото положението действително било трудно, докато забивал върха на пикела, за да закрепи въжето, куката се изплъзнала от ръцете му. Планинарят изгубил опора и полетял стремглаво надолу, като се удрял силно в скалите, от които се сипел сняг.

Целият му живот минал пред очите му като на лента и когато вече очаквал най-лошото, усетил как едно въже го удря по лицето. Той инстинк­тивно го сграбчил. Може би въжето било закрепе­но на някоя скала и така може би щяло да издържи тежестта му и да спре падането.

Погледнал нагоре, но не виждал нищо от виели­цата и от сипещия се върху него сняг. Всяка се­кунда му се струвала дълга като век, докато се носел главоломно надолу. Внезапно въжето се опънало силно, но издържало тежестта му. Катерачът не можел да види нищо, но знаел, че за момен­та е спасен. Валял обилен сняг, а той висял, вкопчен във въжето, премръзнал от студ, но стискал здраво парчето коноп, благодарение, на което не лежал смазан на дъното на пропастта между скалите.

Опитал се да се огледа наоколо, но безуспешно - нищо не се виждало. Извикал няколко пъти, но после си дал сметка, че няма кой да го чуе. Веро­ятността да оцелее била нищожна. Дори някой да забе­лежи отсъствието му, никой не можел да се изкачи, преди снежната виелица да спре, а дори и след като се изкачили, нямало как да знаят, че той виси някъде над пропастта.

Помислил си, че ако скоро не направи нещо, с него е свършено. Но какво?

Хрумнало му да се изкатери по въжето и да се опита да стигне до заслона, но веднага си дал сметка, че това е невъзможно. Внезапно чул глас. Гласът идвал от него и казвал: „Пусни се". Може би принадлежал на Бог, на вътрешната му мъд­рост или на някой зъл дух, или пък било халюцинация. Чул, че гласът настоявал: „Пусни се... Пусни се".

Помислил си, че ако се пусне, това означавало мигновена смърт. Така щял да прекрати мъчението. Помислил си за изкушението да избере смъртта, за да прекрати страданието. И в отговор се вкопчил още по-здраво във въжето. Гласът обаче настоявал: „Пусни се, недей да страдаш по­вече, безсмислено е да търпиш тази болка, пусни се". Той стиснал още по-здраво въжето, като си повтарял, че никакъв глас няма да го убеди да пусне онова, което несъмнено спасило живота му. Борбата продължила часове, но алпинистът все така здраво стискал въжето, което смя­тал за единствената си възможност за спасение.

Историята разказва, че на следващата сутрин спасителна група открила алпиниста полумъртъв, на прага на смъртта. Още няколко ми­нути и щял да умре от измръзване, необяснимо как все още вкопчен в своето въже... на по-малко от метър от земята.

Из "Пътят на сълзите"

Хорхе Букай