Притча: Любовта няма цена

Когато в един ден преди 16 години двамата с Джеф се оженихме, съвсем не предположих, че ще дойде време, когато това ще ми изглежда отдавна минало. От онзи ден до сега живяхме в осем различни града и отгледахме три деца. Преполовихме вече третото си шише със сос Табаско и наскоро скъсах последния от сватбените ни чаршафи за парцали.
За съжаление, повечето от ужасните мебели, които си купихме за първото ни жилище, все още са здрави. Булчинската ми рокля все още виси най-отзад в гардероба. Ципът и още се закопчава (но не и на мен). Сменихме четири коли (макар никоя от тях да не беше нова), и безброй много добри и лоши спомени.

Един ден обаче си спомням много ясно. Тогава живеехме в източните щати и моите родители ни бяха дошли на гости. Нямахме пари и бяхме още млади и измъчени родители, затова моите родители любезно предложиха да ни платят сметката за една седмица почивка на морския бряг в щата Ню Джърси. Гордостта на Джеф беше леко наранена от това предложение, а аз самата бях в ужасно настроение, така че двамата се изпокарахме ужасно глупаво по време на една игра на „Монополи". Той излезе и отиде отсреща на плажа. Два часа по-късно, докато го очаквах на брега, той се появи идвайки от океана, страшно изгорял от слънцето понесъл надуваем дюшек.

- Къде ти е халката? - попитах аз.

Той погледна изненадан лявата си ръка. Пръстът му се беше свил от студената вода докато е плавал с дюшека, халката се бе изхлузила и потънала някъде във водата. Разплаках се.

- Свали си халката и я хвърли и ти в морето - помоли ме той.

- Защо по дяволите да изхвърлям златна халка, след като нямаме достатъчно пари да си купим бензин, за да се приберем? - изхленчих аз.

- Защото така двете ни халки ще бъдат заедно в морето.

Практичността обаче победи над сантименталността и до ден днешен аз си нося халката. Този спомен обаче ми е помогнал да преживея много моменти, когато не ми е било до романтика.

Когато наближи годишнината от сватбата ни, винаги се сещам за онзи ден на брега на морето. Сещам се и за думите, които покойният Чарли Макартър казал на Хелън Хейс, когато я срещнал на едно събиране.

Дал ѝ една шепа фъстъци и рекъл:

- Иска ми се това да бяха изумруди.

След много години брачен живот, когато Макартър бил вече в края на дните си, той ѝ дал една шепа изумруди и рекъл:

- Иска ми се да бяха фъстъци.

- На мен също. - отвърнала му тя