8 интересни факта за мартениците, които може би не знаете

Празникът на Баба Марта се празнува по нашите земи от хилядолетия. Той се свързва с идването на пролетта и края на зимата, с новото начало.

Има много предания и легенди, които разказват от къде тръгва обичаят с мартениците. Някои от тях звучат като приказки, а други имат исторически корени, но всички те имат нещо общо - усуканите бял и червен конец, които носим за здраве.

Ето и няколко любопитни факта за мартениците, които може би не знаете:

Корените на празника

Първи март е празникът на Баба Марта, образ от традиционния български фолклор, който води началото си от езическата история на Балканите. В усуканите бели и червени конци се крият елински и тракийски традиции.

Мартениците не са само българска традиция

Освен в България с мартеници се закичват в съседна Румъния (украшението се нарича мърцишор), както и в Молдова, Албания, Македония и някои части на Северна Гърция и Западните покрайнини.

Гръцките етнолози свързват този обичай с древната езическа история на Балканския полуостров и най-вече със земеделските култове на плодородието. В някои части на южната ни съседка има обичай да се връзва вълнен преплетен конец на дясната ръка и на левия крак.

Според румънските вярвания пък идеята за мартеницата идва от древен сценарий за възраждане на природата на прага на пролетта. Обичаят е свързан с момента на символичната смърт и символичното раждане на едно местно женско божество – Баба Докия.

Значение на цветовете

Червеният цвят предпазва от уроки, белият носи здраве и щастие.

В българските обичаи червеното е символ на майчината кръв, а бялото на майчиното мляко. Усуквайки двата цвята заедно се съчетава онова, което дава живот и подпомага развитието на живота.

Белият цвят на мартеницата първоначално символизира мъжкото начало, силата. По-късно под въздействието на християнството той започва да се приема като символ на девствеността и непорочността. Белият цвят е цветът на Христос.

Червеното пък е женското начало и здравето: то е знак на кръвта, на зачеването и раждането.

Как се направи мартеницата

Когато се прави мартеница, тя трябва да се усуква винаги наляво. Според традициите невестите носят мартениците отдясно, а момите — отляво.

Какво се прави с мартениците

Мартеничките никога не трябва да се хвърлят, защото се вярва, че ако човек направи това, то той изхвърля и късмета си. Вместо това те се закачат на разцъфнало овощно дръвче.

В някои краища на страната обичаят повелява да бъдат слагани под голям камък и след девет дни да се проверява какво има под него. Ако са се настанили мравки, годината ще е богата с овце; ако има други по-едри буболечки – сполука в крави, в едър добитък; а, ако има червеи – ще се въдят много коне.

На други места хвърляли мартениците в реката, за да им върви по вода и всичко лошо да изтече.

Мартениците и времето

На 1 март жените не перат и не простират бели дрехи, за да не падат слани и градушки. За предпазване от гръм не се буха с бухалка, не се тъче, не се вари нищо. Жените избягват да шият, плетат, предат, тъкат, да работят в градината.

Мартениците и хан Аспарух

Легенда свързва появата на мартеницата с прабългарите. Тя се среща в много народни песни и разказва историята за Кубратовата дъщеря Хуба и гълъбът, който пренесъл бяло-червен конец на Аспарух.

Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.

Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.

Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.

Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.

Легенди и предания за Баба Марта

Историите, свързани с Баба Марта са многобройни.
Според една от тях Баба Марта е сестра на Малък и Голям Сечко (месеците Януари и Февруари) и е люта и сърдита, защото двамата ѝ братя или правят някоя голяма пакост, или винаги изпиват виното и не я оставят да го опита.

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име — Сечко. Само че единият наричали малък, а другия — голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
— Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде — думал й свекърът, стар стария.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
— Кърпикожусите цъфтят сега, снахо — топло й напомнил старецът. — Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
— Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи — казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.

Друга легенда разказва за една козарка, която извела стадото си в планината рано сутринта въпреки предупрежденията на мъжа си за лошото време. Тя била убедена, че Баба Марта ще я дари с хубаво време, защото и тя е жена като нея. Думите на младата жена разгневили и разсърдили старицата, не минало много време и черни облаци надвиснали над планината. Козарката така и не се завърнала в дома си – тя и стадото ѝ замръзнали и се превърнали в купчина камъни, от които потекла лековита вода.

Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна "Баба Марта", да не се сърди и да носи само добрини на хората.