2 393 2

Последният баща – основател на Израел

Снимка: АП/БТА
Снимка: АП/БТА
Итамар Рабинович

Итамар Рабинович е бивш посланик на Израел в САЩ. Той е президент на Израелския институт във Вашингтон и Тел Авив. Итамар Рабинович е старши преподавател в Университета на Тел Авив, Университета в Ню Йорк и Брукинския институт.

През 2006 г. една година преди Шимон Перес да бъде избран за президент на Израел, Михаел Бар – Зоар публикува на иврит биографията на Перес. Тя беше находчиво озаглавена „Като Феникс“: до тогава Перес беше активен в израелската политика и обществен живот повече от 60 години.

Кариерата на Перес беше белязана от върхове и спадове. Той достигна необозрими висоти и претърпя унизителни поражения – и премина през няколко превъплъщения. От стълб на израелската национална сигурност, той впоследствие стана пламенен миротворец, неговите отношения с израелското общество не бяха прости, защото то винаги отказваше да избере Перес за премиер, но му се възхищаваше винаги, когато политикът нямаше реална власт или не се стремеше към нея.

Необезсърчен от трудностите, Перес се движеше напред, воден от амбицията и чувството си за мисия и подпомаган от своя талант и изобретателност. Той беше самоук, ненаситен читател и плодовит писател, човек, движен и вдъхновяван на всеки няколко години от нова идея: нанонаука, човешкия мозък, икономическото развитие на Близкия изток.

Той също така беше проницателен и ловък политик, който никога не забрави напълно своите източноевропейски корени.

Неговият стремеж към властта и правенето на политиката завърши през 2007 г., когато достигна върха на своята обществена политика – президентството, оставайки на поста до 2014 г. Той вдъхна нов живот на тази институция, сменяйки недостоен предшественик и стана популярен у дома и приеман с възхищение в чужбина като неформален световен Старейшина на международната сцена, популярен говорител на международни форуми и символ на Израел, който се стреми към мир, а това рязко контрастира на войнствения премиер Бинямин Нетаняху.

Богатата и сложна политическа кариера на Перес мина през пет основни фази. Той влезе в политиката като активист на Лейбъристката партия и нейното младежко движение в началото на 40-те години на миналия ХХ в. Към 1946 г. той е смятан за достатъчно опитен, за да бъде изпратен в Европа като част от делегацията на бъдещата държава Израел на първия следвоенен Ционистки конгрес. Оттогава той започва да работи тясно с един от главните отци - основатели на Израел Давид Бен – Гурион в министерството на отбраната, където отговаряше за военните доставки по време на Войната за независимост на Израел и скоро израсна до поста генерален директор на министерството.

В това си качество Перес стана архитект на отбранителната доктрина на младата държава. На практика той управлява паралелно министерство на външните работи, като негов най–голям успех беше създаването на тесен алианс и активно сътрудничество в сферата на сигурност, включително и в ядрените технологии – с Франция.

През 1959 г. Перес реши да се посвети изцяло на политиката, подкрепяйки Бен – Гурион в конфликта му със старата гвардия на Лейбъристката партия. След това той беше избран в Кнесета – парламента на Израел – и стана заместник–министър на отбраната, а след това и пълноправен член на кабинета.

Неговата кариера навлезе в нова фаза през 1974 г., когато премиерът Голда Меир беше принудена да подаде оставка заради фиаското от октомври 1973 г. (египетската армия на Ануар Садат успешно прекоси Суецкия канал). Перес се кандидатира за премиер, но загуби с малка разлика от Ицхак Рабин. Като компенсация Рабин предложи на Перес да е военен министър в неговото правителство. Въпреки това, тяхното съперничество през 1974 г. прерасна в жестока конкуренция в следващите 21 години, смекчена все пак от сътрудничество.

На два пъти, през 1977 г., след като Рабин беше принуден да подаде оставка, и през 1995-1996 г., след убийството на Рабин, Перес наследи своя съперник. Той също така беше министър-председател (много добър) в правителство на националното единство през 1984 - 1986; но, въпреки че опитва близо 30 години, Перес никога не печели мандат от израелските избиратели за поста, който той желае най-много.

През 1979 г. Перес се превръща в лидер на кампанията в Израел за мир, съсредоточавайки своите усилия през 80-те години на миналия ХХ в. върху Йордания. Въпреки че успя невероятно близо да достигне до постигането на мир, но подписаното от него през 1987 г. Лондонско споразумение се оказа мъртвородено. През 1992 г. членове на Лейбъристката партия достигнаха до извода, че Перес няма шансове да спечели изборите, за разлика от центристки политици като Рабин.

Рабин спечели и се върна като премиер след 15 години. Този път той задържа поста за военен министър за себе си, а на Перес даде външното министерство. Рабин беше решил твърдо сам да ръководи мирния процес, а на Перес остави маргинална роля. Все пак Перес получи възможност да води неформални преговори с ООП в Осло, а след това - със съгласието на Рабин – Пеерес пое отговорността да преговаря и да постигне успех през август 1993 г.

Това беше ярък пример на духа на конкуренция и сътрудничество, който беше типичен в отношенията между Перес и Рабин.

За сключването на „Споразумението от Осло“ беше необходима смелостта и изобретателността на Перес, но без авторитета на Рабин, без неговата репутация на военен и даже ястреб на сигурността, обществото и политическата класа на Израел нямаше да приемат тези договорености.

Неохотното сътрудничество между Рабин и Перес продължи до 4 ноември, когато Рабин беше убит от ултрадесен екстремист. Той можеше да убие и Перес, но реши, че изстрелите в Рабин ще са по-ефективни за прекъсване на мирния процес. Наследявайки Рабин, Перес се опита да яхне вълната на договореностите от Осло и да сключи мирно споразумение със Сирия, но не успя. Тогава той свика предсрочни избори, лошо проведе кампания и с малка разлика изгуби от Нетаняху през май 1996 г.

Следващите десет години не бяха успешни за Перес. Той отстъпи лидерството на Лейбъристката партия на Ехуд Барак, влезе в новата формация на Ариел Шарон „Кадима“ и стана член на неговото правителство и беше обект на критики и атаки от страна на десните в Израел, които го обвиняваха за Споразуменията от Осло. Перес дори започна публично да омаловажава Нобеловата награда за мир, която получи заедно с Ясер Арафат и Ицхак Рабин след Осло. В тези години стана очевидно несъответствието между неговия авторитет на международната сцена и положението му еврейската политика, но това разминаване изчезна през 2007 г., когато Перес стана президент.

Перес беше опитен, харизматичен лидер, красноречив оратор, извор на идеи. Но, най-важното, той беше израелски лидер, който има визия и послание. В това се крие тайната на неговия международен авторитет: хората очакват, че лидерът на Израел – човекът от Ерусалим – да бъде визионер. И ако политическото ръководство на страна не оправдае тези очаквания, то лидерите като Перес се нагърбват със задачата – се покриват със слава.

Превод: Венци Михайлов

Copyright Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.

Израел


Още по темата

Коментари

Коментарите са сортирани от стари към нови
  • Адолф (гост)
    Отговор
    1 12:45  30.09.16
    По-малко евреи по-добър живот за нас !!!
  • goni (гост)
    Отговор
    2 14:45  30.09.16
    Да! По-еврейско от това здраве му кажи!:) Лека му пръст на починалия! А, на автора на статията Господ Бог, който и да е той да му даде дълъг живот! Рано, или късно всичко се връща!

Напиши коментар:


Публикувай