Издигането на стени е израз на отчаяние

За да преодолее чувствата си на омраза, недоверие и страх, е необходимо човек да изпита наслада и удовлетворение от живота. Издигането на стени е израз на безсилие и отчаяние.

Това заяви пред Факти.бг поетът и преводач Хайри Хамдан, роден в Палестина, но живеещ от десетилетия в България.

В България намирам по-голяма свобода на мислене и творчество. Динамичните събития и промени поставиха пред повечето страни от Близкия изток множество съдбоносни дилеми, заяви Хайри Хамдан.

Г-н Хамдан, напоследък стана модерно между хората да се издигат стени. Американският президент иска такава по границата с Мексико, докато в Европа на бежанците се гледа като на врагове. Издигането на стени и бариери между хората не вещае ли мрачно бъдеще?

Издигането на стени е израз на страх, отчаяние, безсилие и провал на национално и международно ниво. Когато се изчерпат всички възможни адекватни решения за справяне с глобалните кризи, тогава се търсят нетрадиционни мерки, както в случая разделителните стени. Друг е въпросът, доколко са ефикасни за възпиране на бежанците.

Стени се издигат от древни времена. Това не е ново явление. Познаваме Китайската и Берлинската стена. Първата е вече историческа и туристическа дестинация, а другата е вече част от историята. Великата китайска стена е била прекъсната в някои участъци, така че Чингис Хан успял просто да я заобиколи и да завладее Китай през 1211 г.

Дали е възможно да се построи херметична висока и надеждна стена по цялата дължина на границата между България и Турция или съответно такава между Америка и Мексико? Доколко може да се разчита на граничарите при такъв строеж, имайки предвид нивото на подкупност и корупция?

Смятам, че всяка страна има свещено свое право да пази своите граници. Тази констатация не подлежи на коментар, но е необходимо да се търси в друга насока, далече от популизма и полурешенията, които служат за временно подтискане и въздържане на страстите по време на избори, и за постигане на високи рейтинги.

Генезисът на този проблем е политически и спешно се нуждае от взаимни усилия на европейско и международно ниво, за да се сложи край на дългогодишните кървави конфликти в Близкия изток и Африка... Иначе, всеки втори бежанец е сириец, който търси хуманитарна помощ и подслон.

Не може да се отрече желанието и правото на българите и европейците да защитават начина си на живот и своите демократични постижения, а нахлуването на толкова много бежанци, освен потенциалните заплахи от тероризъм, колкото и да са минимални, носи пряко въздействие върху ценностната система. От друга страна, никой не застрахован и никой не е достатъчно невинен, тъй като много правителства са въвлечени пряко или косвено във въоръжаването на диктаторски режими и фундаменталистки организации по тези ширини. Тълпите от бежанци са следствие на провалените усилия за разрешаване на тези конфликти.

По-опасните бариери и стени са вътрешните, тези помежду ни, у дома, на улицата, на работното място и свирепите обществени отношения. Какво са убийствата по улиците, жестоката разправа поради изпуснати елементарни жестове, кражбата на събраните помощи за тежко болни деца по аптеките и магазините, „ало-измамите“, самотата, бедността, битовите сметки, равняващи се на една заплата? В никакъв случай за всичко това не може да са причина няколко хиляди бежанци, а по-скоро закъснелите реформи и институционалния вакуум. Това също вещае мрачно бъдеще.

Защо според Вас на непознатото вече се гледа с все по-голямо недоверие и страх?

Струва ми се, че съвременните общества са обременени до голяма степен от битови проблеми и търсене на Аза. Това включва вътрешна миграция и отчуждение. Познавам хора с подути бузи и венци, които отказват да ходят на зъболекар, защото просто не могат да заплатят услугата и дават предимство за хляба и цигарите. Това също е признак на недоверие към могъщите и имащите. Не е възможно едно общество да желае да приеме чужди граждани и да решава проблемите им при такива условия. Изключението само потвърждава правилото. Човек се отваря към външния свят само тогава, когато отвори вътрешните си порти и прозорци, когато си позволи лукса да седне в креслото пред камината, без да мисли за поредната авария на Топлофикация и предстоящите изпитания. За да преодолее чувствата си на омраза, недоверие и страх, е необходимо гражданинът да изпита наслада и удовлетворение от живота. Смятам, че българинът в обозримо бъдеще няма да успее да преодолее своя негативизъм. Ще трябва да наблюдаваме терминалите 1 и 2, и когато забележим обратно завръщане на български емигранти, тогава можем да сверим часовниците си с външния свят.

Снимка: Факти.бг

Вие сте поет и преводач, думите са вашите оръжия. Може ли в днешния свят – в който има все повече омраза и нежелание да се доближиш до чуждото – именно книгите да се окажат отговора към по-щастливия живот. Те развихрят въображението и ни пренасят в други светове, но какво се случва, ако не искаме да излезем от нашето ежедневие?

Преди няколко дни отбелязахме смъртта на големия български писател и лингвист Цветан Тодоров. За моя изненада страниците на арабските интелектуалци във Фейсбук бяха пълни със снимки на г-н Тодоров. Това е разбираемо, тъй като книгите му са преведени масово от френски. Вижте каква магистрала се отвори пред българския талант и това е осезаемо по целия свят. Книгите са най-достъпното и най-важно послание към външния свят. Книгите не се нуждаят от визи и разрешителни, за да преминат към други цивилизации. Нуждаят се само от интелектуална виза – преводът.

Какво се случва, ако не искаме да излезем от своето ежедневие? Обществата не толерират застоя. Винаги може да се наблюдават различни жизненоважни процеси във всяко общество, независимо от проблемите поставени на дневен ред. Всеки индивид се стреми към съвършенство по свой начин.

Мисълта е пътеводител към прогрес и напредък. Интелектуалците носят гена на спасението, а най-ефективното оръжие е словото. Няма алтернатива на този фактор. За да можем по-лесно да излезем от нашето ежедневие е нужна сериозна реформа в образователната система. Още детската градина е първия важен портал извън дома, в училището и висшите учебни заведения са кодирани характера на поведение и успеха на новите поколения. От нас зависи доколко можем да напуснем ежедневието си и да останем верни на себе си. Преди две години представих сборник с разкази на палестинския писател Махмуд ал-Римауи в София на Пролетния панаир на книгата. Ал-Римауи се влюби в този град и го посети по-късно отново като турист. Той написа един много любопитен материал за своите усещания към България и българския народ със заглавие „Градът, в който се влюбих“, където казва:

„Пиша този кратък текст като поздрав към София, софиянци и дърветата на този град. Хората от арабския свят познават България най-вече от три аспекта: Първият е като туристическа дестинация. Варна като морски курорт е все пак по-популярна от София и останалите градове. Вторият е идентифициране на България в очите на останалия свят като част от бившия „соцлагер”, десетилетия наред, страна без самостойна специфика Третият аспект, това са арабските студенти, стипендианти на някогашната комунистическа партия, дошли да завършат висшето си образование в България. Повечето от тях описват страната като евтина туристическа дестинация, където можеш да похарчиш излишните си долари, въпреки географското ѝ разположение недалеч от Близкия изток.

Смятам, че тази традиционна представа е спомогнала страната още повече да се отчужди в съзнанието на сънародниците ми, при все че нагласата им към България е несправедлива“. Веднага щом излезеш от дома си, без усилие очите ти се отморяват от зеления растителен свят. Растенията са твоят съюзник срещу изтощения ум и изсушената душа, както и доказателство за завръщане към природата и към себе си, тъй като ние сме част от нея и нейни рожби. Това искам да кажа за дърветата, които обичам също колкото жените, децата и възрастните хора. Вероятно някой ден ще се върна към тях.”

Ето какъв ефект има една международна културна изява. Според писателя, арабските народи не знаят много за България. Той смята този факт за несправедлив и работи за промяна на традиционната представа за България.

От дълги години живеете в България. Какво най-много Ви харесва в страната и от какво сте възмутен?

Щом останах да живея в България, значи положителните аспекти надделяват над другите. Мога да твърдя, че в България намирам по-голяма свобода на мислене и творчество. Динамичните събития и промени поставиха пред повечето страни от Близкия изток множество съдбоносни дилеми, а животът в България е относително мирен, спокоен и подреден като част от ЕС.

Дразня се от отчаянието и липсата на инициативност на обшествено ниво за промяна и осъществяване на нужните реформи. Този процес е много важен и бавно се раздвижва. Надявам се политическия елит да приеме сериозни стъпки в тази насока.

Вие сте преводач на българска литературна класика. Кой български писател или поет е най-труден за превод?

Българската литература е трудна за превод, поезията пък е по-сложна. Преводът от български на друг западен или славянски език е много по-лесен от този на арабски, тъй като имат много сходни и допирни точки от лингвистичен, религиозен, географски и исторически аспект, но при превод на арабски език е необходимо да се вземат предвид специфичните исторически фактори, множество обяснения, различното схващане на мисълта, както и философското отношение и мироглед. Затруднявам се при превода на имената на много видове растения и дървета, все пак такова изобилие липсва при пустинния климат. Някои традиции остават неразбрани, примерно „Черешова задушница“. Трябваше да обясня, че череши има в изобилие през лятото, че задушница е задължително в събота и се раздават череши за душите на починалите.

Освен това, има нужда от намиране на общ език, най-вече при използване на религиозни образи. В литературата такива образи се използват в общи линии в името на спасението на душата и възвишение на индивида. Трудно се превеждат творби с пост-модернистичен оттенък и философските творби. Пример за това е Миглена Николчина. Преводът й изисква висока концентрация и широка обща култура. Труден за превод е също и Николай Хайтов, който притежава богат речник, изпъстрен със стари думи, много от които са от чужд произход, както и Йото Пацов. Прекарвам доста време между речници и справочници. Като преводач губя определено голям творчески заряд и понякога не успявам да завърша моите творби, но всяка дейност изисква пожертвование.

При поезията преводът е много по-сложен. Преводачът е длъжен да поддържа мисълта на автора, вътрешния ритъм на стиха и обаятелността на стиха, което е достижимо с лекота при Христо Фотев. Например „Господи, колко си хубава!“. Навсякъде ме молят да рецитирам това стихотворение на арабски език. Други поети, които оставиха своите отпечатъци у мен са Борис Христов, Петко Братинов, Стефан Цанев, Владислав Христов, Петя Дубарова, Бойко Ламбовски, Георги Господинов и още много. Става дума за Антологията на съвременната българска поезия на арабски език, озаглавена „Вятърът разпръсна моите слова“, която създадох и която участва в различни панаири на книгата в няколко арабски столици. Между тях са Кайро, Аман, Бейрут, Рамала, Дубай и други.

Кои автори превеждате в момента?

В момента подготвям Прозаична българска антология на арабски език. Почти съм приключил с тази книга. В момента я редактирам. Предполагам, че след около два месеца ще види бял свят. Събрах близо 60 разказа, някои от които са дълги, колкото малка новела. Като автори успях да събера голяма палитра от различни творци. За първи път публикувам имената на участниците, имайки предвид, че талантливите автори са много повече, но такъв е капацитета на антологията. Работното заглавие на книгата е „В началото бе епилогът” използвам цитат от Виктор Пасков. Успях да прибавя някои български писатели от диаспората във Франция, Гърция и други страни. Авторите са: Здравка Евтимова, Костадин Костадинов, Георги Господинов, Алек Попов, Деян Енев, Йорданка Белева, Йото Пацов, Георги Милев, Тони Теллалов, Петър Чухов, Стефан Бонев, Виктор Пасков, Надежда Искрова, Палми Ранчев, Александър Секулов, Силвия Томова, Силвия Чолева, Теодора Димова, Елена Алексиева, Ангел Игов, Васил Георгиев, Людмил Станев, Красимир Дамянов, Александър Шпатов, Николай Фенерски, Оля Стоянова, Емануел А. Видински, Ваня Константинова, Меглена Николчина, Николай Хайтов, Димо Райков, Мария Митева, Владислав Христов, Кристин Димитрова, Павлина Павлова, Иван Димитров, Захари Карабашлиев, Яна Букова, Олга Шурбанова, Нели Лишковска, Иглика Дионисиева, Иво Георгиев, Христина Панджарис, Христо Карастоянов и не на последно място, в никакъв случай, Милен Русков, но късно успях да се свържа с него, за да получа съгласието му за превод на неговия прекрасен разказ „Монетата на Амундсен”.

Хайри Хамдан е палестински поет и преводач, роден през 1962 година. През 80-те години на миналия век идва да следва в България, където завършва висше образование. Работи и като преводач и кореспондент на различни арабски агенции. Има многобройни публикации във водещи арабски и български периодични издания. На арабски език са издадени негови романи и пиеси.

Хайри Хамдан е носител на престижни международни награди. Издава на български език книгите с поезия „Очите на бурята”, „Мариамин”, „Хронична любов”, и романите „Живи в царството на рака”, „Европеец по никое време”, както и пиесите „Чува ли ме някой”, „Остави ме да живея, остави ме да умра”. Създава Антологията на съвременната българска поезия на арабски език, озаглавена „Вятърът разпръсна моите слова“.