1 323 4

Какво всъщност искаме от Русия

Президентът Радев осъществи дълго мечтаната си среща с Путин, но едва ли е останал очарован от нея

Портал Култура
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Президентът Румен Радев осъществи дълго мечтаната си среща с Владимир Путин, но едва ли е останал очарован от нея. Тя протече като пиеса на Гогол, в която провинциален чиновник отива при губернатора с надежда за повишение, но за беда в досадата си началникът не разбира какво искат от него. Или пък се прави, че не разбира. Каменното изражение на Владимир Владимирович и липсата на „признание“ за произхода на кирилицата обобщават резултатите от височайшата визита, която иначе беше опакована като „пробив“ в българо-руските отношения.

Пробив за какво обаче? Като цяло, когато не знаеш какво искаш, получаваш нещо, което не ти харесва. В случая получихме иронични и направо обидни за България подмятания в руската преса за втори път след злополучното посещение на патриарх Кирил у нас. Защо и с каква цел си причиняваме всичко това е добър въпрос, особено с оглед на предстоящата визита и на премиера в Москва. А за нея научихме – куриозно до степен на абсурд – от руската страна!

Проблемът на българо-руските отношения – с пробив или без пробив – е в това, че българската държава сама не знае какво иска от Русия. Външната политика не се осъществява само по време на визитите на президент и премиер в чужбина: тя е комплексен феномен, който обхваща позициите на основните партии, медийния дискурс, общественото мнение и позиционирането ни в ЕС по отношение на Русия. Като прегледаме тези четири основни фактора, трудно ще установим някаква последователна българска външна политика спрямо Русия с ясна и категорична цел, формулирана като национален интерес. Колажът от разнородни позиции, които сме заемали и заемаме, може да бъде интерпретиран поне по четири начина:

1. Искаме Русия да ни освободи от европейско иго?

Даже президентът Радев ще заяви убедено, че това не е целта на нашата политика, и премиерът Борисов гневно ще се съгласи с него. Как може човек да си помисли такова нещо?! Ами може, ако следи по-внимателно изказванията на водещи български политици и особено на лидера на социалистите Корнелия Нинова. За нея демокрацията и ЕС са ни отнели много, грабят ни с двойни стандарти и ни развращават с Истанбулската конвенция. Изобщо, нетърпима ситуация, която налага ново освобождение.

Ако към този важен глас добавим и ключови части от управляващата коалиция като ВМРО и особено Атака, ще получим странна картина: по официални заявки сме „твърдо“ в ЕС и НАТО, но по също толкова официални твърдения сме дълбоко нещастни вътре и копнеем за освобождение. Партията, излъчила президента, и коалиционните партньори на премиера не са противници на освобождението и всъщност денонощно генерират подобни обществени нагласи. В медиите дълбокото нещастие и страдание от еврочленството ни е станало любима тема. Проправителствената таблоидна преса е флагман на този дискурс. До какъв извод би стигнал един обективен наблюдател в тази ситуация?

2. Искаме да сме мост между ЕС и Русия?

Тезата за „моста“ е по-слаб вариант на „освобождението“. Идеята тук е, че оставаме в ЕС, но по отношение на Русия водим собствена, сепаративна политика. По казуса „Скрипал“ нашето правителство възприе този подход. Коалиционните партньори на Борисов – особено Атака – поддържат тази линия по отношение на Украйна и Крим, като подкрепят позицията на Москва. Президентът Радев непрекъснато говореше за сваляне на санкциите срещу Русия, макар че напоследък е смекчил позицията си, запознавайки се с реалностите.

Идеята България да е де факто извън НАТО е част от пакета „мост“. И тя не е толкова нереалистична. Коалиционните партньори на ГЕРБ – Атака – са пионери на тази идея в България, а Марешки вече планира и референдум по въпроса. Вярно е, че засега всичко това е в сферата на парламентарно одиозното, но акцентът тук трябва да е върху „парламентарно“. И за капак, повече от десетилетие след членството ни в алианса и ЕС ние все още разчитаме почти изцяло на руска техника и отлагаме всеки смислен опит за модернизация на армията.

Истина е, че и други страни от ЕС искат особени политически връзки с Русия. Но освен неутралната Австрия, която и без друго си е извън НАТО, остава всъщност само Гърция (и Кипър) в подобна на нашата позиция. Това ли е, към което се стремим?

3. Искаме да реализираме икономически проекти заедно с Русия?

Тази версия добива все по-голяма популярност. Тъй както Меркел иска „Северен поток 2“, така и ние си искаме наша българска тръба и АЕЦ „Белене“. Политиката си е политика, бизнесът си е бизнес. Проблемът с тази теза е двоен.

От една страна, икономическата изгода от проектите, които обсъждаме – особено централата – е изключително спорна. Самото ни правителство не е убедено в нея и затова не иска финансов ангажимент. Това са големи проекти (над 20% от БВП), които по един или друг начин ще натоварят публичните финанси на страната (било с гарантирани цени, финансови гаранции, отговорност за аварии, съхранение на обработено гориво или допълнителна инфраструктура). Малцина ще спечелят от тези проекти, но ще спечелят много – консултантски фирми само досега са взели от тях стотици милиони. Обществената полза ще е от минимална до отрицателна.

Същевременно поради обема на тези проекти те ще дадат възможност на Русия да влияе на политиката в България за десетилетия напред. Смисълът им поначало е по-скоро геополитически: тръбопроводите целят да заобиколят Украйна, а не да увеличат подаването на газ. За Русия е важно да има ядрени мощности по нейна технология в ЕС. Ако е така, нашата позиция е опортюнистична – да опитаме да направим малко пари от геополитиката на Русия.

Но да допуснем за миг, че това са супер изгодни, чисто икономически проекти. Тогава би трябвало да има силен интерес за тяхната реализация от двете страни, който да не се влияе от политиката. Защо е необходимо тогава президентът Радев да ходи до Русия, за да си посипва главата с пепел, да критикува предшественика си и да намеква, че ние политически ще подкрепяме Русия или поне ще си мълчим по въпроси като Крим и Скрипал? Защо беше необходимо тогава да не гоним руски дипломати, както това направиха Германия и Франция? Нима Меркел е променила с нещо политическите си позиции по Украйна, Сирия, Скрипал или каквото и да е било, за да обмисля икономически проекти с Русия?

Тук става ясна една принципна разлика между българската и немската позиция. На българите им се втълпява, че за да водят изгодна икономическа политика спрямо Русия, задължително трябва да изхождат от позициите на някаква историческа, племенна, културна и политическа близост с нея. Ако тази близост я няма, няма и икономически отношения. Ако не ни „признаят“ азбуката, няма да има газ. Затова Радев отива да „разбие“ културно-политическия лед, а Борисов го следва с икономическите пакети.

Немският пример ясно демонстрира наивната глупост на подобни представи. Заради тях България за малко щеше да стане шестнадесета съветска република. „Хитрият“ Живков си е правел сметката, че СССР ще му покрие дълговете в замяна на (наистина, формалната по това време) българска независимост и славянското братство. Размяната на политико-културна близост с Русия срещу икономическа изгода, която стои зад мисленето на много от съвременните ни политици, е аналог на Живковото хитруване. Дано завършилите университета „Живков“ да не са усвоили основно тези аспекти от политическото му наследство! Защото както и тогава, така и сега те не са в състояние да спечелят много повече от насмешка и дори презрение от руска страна: курица не птица…

4. Авангард на ЕС и НАТО в отношенията с Русия?

По изказвания и на Борисов, и на Радев, може да се заключи, че ние всъщност искаме да се възползваме от членството си в ЕС, за да установим по-изгодни отношения с Русия. Да сме нещо като преден пост на ЕС спрямо Москва. Тази версия не се връзва с позицията ни по „Скрипал“, но в нея има политическа логика. Например, ясно е, че България плаща една от най-високите цени за газ в ЕС. Ако се реализира енергиен европейски съюз, ние ще купуваме газа на цените на Германия или по-ниски, но така или иначе двойно по-малки от сегашните.

Енергийният съюз няма да бъде лесно постигнат, защото Източна Европа трябва да убеди Германия да изостави ценовото си предимство. Ако това стане, много немски бизнеси биха имали стимул да преместят производствата си на изток в ЕС. В този смисъл с енергиен съюз България би ударила „джакпота“ – ниска цена на суровина и повече инвестиции.

Странното е, че българската външна политика не прави нищо по този приоритет. Реалното ни свързване с другите държави от ЕС (освен по руската тръба) се влачи с десетилетия. Т. нар. реверсивни връзки – които биха ни дали възможност да получаваме газ от ЕС – са вече легендарни и гонят по забавяне строителството на софийското метро по соцвреме. И най-важното, България не проявява никаква дипломатическа активност в ЕС по отношение на енергийния съюз, а за сметка на това търси сепаративни споразумения с Русия. И вместо преден пост на ЕС спрямо Москва, става точно обратното – руски авангард в ЕС.

Хибридната жертва

От цялата тази неяснота става ясно, че българската политика е съпътстваща жертва на хибридната война – самата ни позиция по Русия е хибрид от различни, противоречащи си интерпретации. Вярно е, че руската пропаганда играе с тази хибридност и я използва за собствени цели. Но причината за хибридността не е руската пропаганда, а собствената ни суверенна неяснота по отношение на това какво точно искаме от Русия. Докато нашите политици, медии и обществени говорители пращат разнородни послания по три пъти на ден, не е нужно да си гений, за да избереш най-изгодното за себе си.

И затова Радев може и да се мисли за авангард на ЕС спрямо Русия, но руските медии лесно му лепнаха етикета на просител за освобождение от ЕС. И ако искате „факти“ за тяхната интерпретация, ще ги получите в огромно количество под формата на български политически позиции на достатъчно високо ниво.

Неяснотата в политиката понякога е „конструктивна“ и полезна. Тя дава възможност за лавиране и играе по тънката струна на желанието да се снишиш, докато даден конфликт отмине. Да нямаш позиция, да се провреш между капките. Конфликтните ситуации са тези, в които се отстоява идентичността и изборът, който си направил обаче. И ако наистина искаме да сме част от най-развитите нации, е добре да се държим като такава. Защото „снишаването“ може понякога да е печелившо, но никога не печели уважение.

Текстът е публикуван в Портал Култура

България


Още по темата

Коментари

Коментарите са сортирани от стари към нови
  • мдааа
    Отговор
    1 19:34  30.05.18
    Тоз портал не е никаква "култура", ами си е най- обикновен политпасквил.
  • Ристе
    Отговор
    2 19:40  30.05.18
    Кой го е писал това, прекрасен текст и разбира се обяснимо никакви коментари. А бях се отчаял че всички кадърни са си заминали.
  • патриотъ
    Отговор
    3 20:12  30.05.18
    Много думи и приказване в нищото!Обикновено това го правят хора,които искат да кажат нещо,но не знаят точно какво и се започва словоблудството!
  • lava
    Отговор
    4 03:13  02.06.18
    Да изчезне?

Напиши коментар:


Публикувай