Това ме кара да се срамувам. И 80 години по-късно.

Баща ми беше като подвижна енциклопедия. И умееше да разказва изключително увлекателно. Всичко, което знам за произхода и родината си, съм го научил именно от него.

Много пъти баща ми ми е разказвал за спомените си от 10 ноември 1938 година. В малкото южногерманско градче, в което съм роден и отраснал, погромът срещу евреите се извършва не на 9 ноември вечерта, а на следващата сутрин. Тогава баща ми е бил ученик в първи клас и след часовете класният ръководител посъветвал децата следното: след училище, по пътя си към вкъщи, да избягват района на синагогата и еврейските къщи, защото там можело да стане опасно.

Една срамна страница в германската история

И както може да се очаква от шест-седемгодишни хлапета, това указание на учителя разпалило у баща ми и приятелите му любопитството им. Те решили да се уверят сами какво толкова страшно можело да се случи посред бял ден в тази дълбока провинция. И наистина имало какво да видят: например горяща синагога и пожарникари, които не предприемали нищо за потушаването на пожара; потрошени стъкла на витрини и опустошени магазини, собственост на евреи. Децата станали свидетели и на това как цялата покъщнина на едно еврейско семейство била изхвърлена направо на улицата през прозорците на първия етаж на сградата.

Междувременно събитията от сутрешните часове на 10 ноември 1938 в малкото южногерманско градче, в което живеели не повече от трийсетина евреи, отдавна са проучени и надлежно документирани. Много бих искал обаче да попитам баща ми още нещо: как са реагирали моите баба и дядо на това, което техният най-голям син им разказал? Дали са се опитали да му обяснят по някакъв начин това, което днес се смята за необяснимо? Как са коментирали факта, че само на 300 метра от тяхната къща са се случили ужасяващи неща: цялото имущество на еврейските семейства е било унищожено, жените и децата са били откъснати от съпрузите и бащите си, които още в ранните часове на деня са били арестувани и отведени със специален влак в концентрационния лагер Дахау.

Всъщност, аз знам как биха могли да звучат отговорите на тези въпроси. Баба ми и дядо ми не са били убедени нацисти и съм сигурен, че е било така. Но те са си затваряли очите и са си мълчали, подобно на милиони други германци. Защото родителите на четири невръстни деца рядко са готови да станат герои или мъченици. Моите баба и дядо са знаели за съществуването на концентрационния лагер Дахау, както и какво се е случвало в него - особено след като кметът на града и няколко общински съветници от Социалдемократическата партия са били изпратени в него през 1933 в продължение на няколко седмици. Освен това нали на прицел са били евреите? Та ние, католиците, какво общо имаме с тях, са си мислели те. И вероятно са се питали защо тогава въобще да поемат риска?

Началото на открития терор

Систематичното изолиране и лишаване от права на евреите не е започнало през ноември 1938 година. Още в седмиците, след като Хитлер идва на власт, върху витрините на еврейските магазини се появяват първите надписи "Не купувайте от евреи". Още тогава започват уволненията на служители и забраните за упражняване на професията на лекари, адвокати и журналисти от еврейски произход. Да не забравяме расистките Нюрнбергски закони, отчуждаванията и още много други нередни неща, извършени тогава. Но събитията от 9 и 10 ноември 1938-ма възвестяват началото на открития терор - пред очите на германския народ.

Моето семейство е подминавало с мълчание случващото се. А това ме кара да се срамувам. Дори и цели 80 години по-късно.