Инициатива на ФАКТИ: Гласът на българите в чужбина (част 3)

Днес от ФАКТИ ще Ви срещнем с един наистина забележителен човек, с който бе удоволствие да се води разговор. Божидар Чеков е човек видял от първо лице същността на зловещия тоталитарен строй в България, продължил до 1989 година. В годината на ''Пражката пролет'', само месец след нейното избухване през август 1968 година, Божидар бяга от България в посока Франция. От пет десетилетия той живее и работи там, като в резултат на своя дългогодишен труд, събеседникът ни е удостоен с Почетния медал на труда на Франция. Той е третият събеседник от поредицата на ФАКТИ, в която от медията ни разговаряме с българи живеещи в чужбина.

Божидар Чеков

- Г-н Чеков, изминали са доста години от момента, в който буквално сте избягали от България. Защо го направихте?

- Годините са 51. За тези, които не знаят, този месец на 20-ти август, се навършат точно толкова години от смазването на "Пражката пролет". Аз имах приятели в столицата на Чехословакия. Фактът, че български войници участваха в това срамно посегателство върху свободата на един братски народ, се превърна в капката, която преля чашата на търпението ми и унищожи всякаква надежда у мен за промяна на системата.

''Пражката пролет''

- Бихте ли ни разказали как се бяга през границата в момент, в който България е била подвластна на мракобесния комунизъм?

- Бягането през граница няма нищо общо с разходка в чужбина. Бягството по това време носеше риска да бъдеш заловен или убит. За да бъде успешно то, "беглецът" трябваше да е убеден, че връщане назад - няма и да има инстинкт за самосъхранение повече от общопознатото. Общата физическа подготовка е също едно от условията. Аз тръгнах в полунощ от град Трън по течението на река Ерма. Когато наближих браздата чух лай на кучета. Заваля дъжд и видимостта стана нулева. Чух изстрели, нo явно граничарите стреляха наслуки. Нагазих в реката и след време кучетата ме загубиха. Рано сутринта видях едно стадо с овци. Помислих, че съм бягал в кръг защото овчарката ми отговори на български. Така разбрах, че в този край на Югославия, живеят българи. Жената ми донесе шише ракия, зави ме с едно дебело одеяло и ме качи на междуселски автобус за Белград. Италианската граница прелазих при Нова Горица, а френската след Вентимиля. Пътят ми до Париж продължи общо 20 дни.

- Каква си я спомняте онази България на Тодор Живков и БКП? Знаете има ожесточени спорове между антикомунистите в България и привържениците на онзи строй.

- Комунизмът е една религиозна утопия. Той се позовава на завещаното от Маркс ‌вид евангелие и се реализира само и единствено с насилие. У нас беше приложен "съветски" тип комунизъм. Имаше и други китайски, албански, югославски, полски и накрая чешки. Навсякъде съдбата на обществото зависеше от волята на един човек. Приложен бе принципът на "единоначалието". "Вождът" (в българския случай Тодор Живков) знаеше всичко и ни водеше към "светли "бъднини", привидно с еднопартийната система, реално с помощта на репресивния апарат. Инакомислието беше жестоко преследвано. Опозицията или останалите живи остатъци от нея - гниеше по затворите. В замяна на това "народните маси", които пееха и маршируваха 3-4 пъти годишно пред мавзолея, можеха да ползват почивни домове, безплатно здравеопазване, образование и не живееха в стрес за утрешния ден. За този вид "безгрижие" на част от обществото, със сигурност има носталгия. Най-вече от тази, която стиснала партийния билет и червения паспорт за пътуване в чужбина, пазаруваше в ''Кореком'' западни стоки.

- България днес през Вашия поглед? Какво виждате, когато се връщате?

- Виждам все повече контрасти. Истинска социална бездна между малцинство от успели хора и мнозинство от неуспели, или направо изпаднали в беда. Липсва средната класа, която гарантира стабилността на страни като Франция и Германия.

- Ами Франция? Каква я заварихте при пристигането си там и каква е днес?

Във Франция веднага почувствах свободата. Истинската "физическа" свобода. Преди да избягам, три пъти милиционери ме извадиха от леглото за разпит в Дирекцията на милицията на ул.Московска 5. Бил съм разпространявал "Западно влияние" с музиката на магнетофона Грюндиг, който притежавах. Накрая ме предупредиха, че ще бъда изселен някъде в Лудогорието в близко бъдеще. В Париж, където и да се появя, всички ми казваха - Заповядайте, господине. Веднага взех участие в уличните стълкновения, рамо до рамо със студентите, с които учех. Нито един студент не бе задържан. Това беше краят на генерал Де Гол. Френското общество отхвърли със сила авторитарния режим на генерала. Почти нямаше информация за чешките събития. За Френската комунистическа партия гласуваха 7 милиона избиратели и привържениците на левицата, не вярваха на разказите ми за танковете в Прага.

- Изпадали ли сте в културен шок, когато например се завърнете в България от Франция или пък по обратния път?

- Никога не съм изпадал в шок, с едно изключение. Аз сътрудничех на движението на Ценко Барев. Публикувах редовно в списание "Бъдеще". Ние следяхме всичко случващо се в България час по час. От София получавахме дори информация от самото обкръжение на Тодор Живков, най-вече когато някой от ЦК изпаднеше в немилост. Едно познато име е Георги Марков, но имаше и други по-малко познати. Изпаднах в недоумение веднъж, когато заварих опашка пред редакцията на списанието, съставена от български турци. Така научих за ''Възродителния процес''. Ценко Барев им помагаше за документите. На следващия ден стоях в продължение на повече от час пред турското посолство. Там нямаше никой! Българските турци търсеха нашето съдействие, а не турското. Беше някъде към 1988 години, когато в кантората на Ценко Барев срещнах Андрей Луканов. Лидерът на БКП отсядаше в един от най-скъпите хотели, близо до Триумфалната арка. След Париж той замина за Мадрид. Това беше началото на прехода.

- Защо според Вас България не върви по-стъпките на Франция?

- Причината е Конституцията. Тя бе измислена панически от тези, които бяха членове на политическия елит 1988-1989г. Тяхната цел бе да запазят централизираната политико-икономическа система в името на стабилността. Ключът на прангите, които спъват България през целия преход и до днес, е системата на парламентарни квоти. В противоречие с Конституцията, която прокламира разделението на властите, квотите сливат всички власти и ги правят взаимозависими. Във Франция съдебната система е независима, в резултат на което министри влизат в затвора, политици се лишават от избирателни права, а има и следствени президенти.

- Носител сте на Почетния медал на труда на Франция. Как успяхте да се удостоите с такава чест?

-Медалът за "Почетност и труд" се дава на всеки гражданин, след консултация между Дирекцията на предприятието, в което работите и Кметството, където живеете. За 20 години праволинейно поведение и гражданско участие - медалът е бронзов. След 30 години - сребърен и след 40 години - златен. Аз имам и трите.

Божидар Чеков/личен архив

- Страдате ли от това, че със семейството Ви не сте тук за постоянно? Или пък вече сте свикнал?

- Никога никой около мен не е "страдал" от пътуване. Аз бях повече от 30 години търговски представител, което означаваше изминаване на хиляди километри. По време на отпуска, било семейно, било сам, посещенията в чужди държави и забележителности са необходими, защото са част от общата култура на свободните хора.

- В България се ''завъртя'' една информация, че българите от чужбина се връщат обратно у дома. Вие имате ли подобни наблюдения и впечатления придобити в контактуването с българите, които са във Франция?

- Винаги съм намирал за много странна информацията за англичани закупили къща в Родопите или другаде. Репортажите за подобни случаи, които все пак са доста редки, са пълни с фалшиво умиление, смесено с детинска показност. Като младежи, ние като се разхождахме по площад Славейков, също се пъчехме с найлонови ризи от Италия и шушляци от Югославия. Във Франция има доста къщи закупени от английски пенсионери, но никой не им обръща внимание. По различните телевизионни канали, също се изтъпанчват някакви оженили се за българки чужденци и водещият просто лази от умиление пред техния "бАлгарски''. В същото време направо се забравят българите от чужбина. Срещам наистина завърнали се. Считам, че те са интересни хора, с житейски опит и биха могли да бъдат полезни, не само с покани за вечеря. Този вид наши сънародници обаче, завърнали се в родината, за съжаление не проявяват никаква политическа или икономическа активност.

Моето обяснение е разработената многогодишна неприязън към българите придобили чужди паспорти или имащи двойно гражданство. Още от времето на "комунизма" прилагателното "чужд" е синоним на предател или изменник. В същото време българите се скъсват от търсене на чужди инвестиции, но предпочитат чужденците пред нашенците придобили опит в чужбина. Тази остаряла и извън времето си неприязън лишава страната от свежа интегрирала се в Европа кръв. Всички реално успели българи в чужбина са с двойно гражданство. Не защото са предатели, а защото чуждият паспорт улеснява административните постъпки и пътуванията. Не може да си директор, завеждащ отдел или чиновник в чужда държава, само с български паспорт. Тази нашенска неприязън е извън времето, защото около нас двойното гражданство не пречи на никой, даже е знак за повече познания и опит. Председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен е с двойно гражданство. Кметицата на Париж - Ан Идалго е също с двойно гражданство. Президентът на Грузия Саломе Зурабишвили е с двойно гражданство.

- Ще обърна въпроса. Има ли увеличаваща се тенденция да пристигат все повече българи във Франция?

- Имам чувството, че все повече млади българи идват на стаж или да следват, но не се връщат в България. Има доста "бачкачи" от провинцията, които издържат стари родители или семействата си. Медицинските работници също се срещат все по-често. Най-неприятни са опашките от цигани натрупани пред вратата на посолството до Айфеловата кула.

- За финал. Как виждате от една страна България след пет години, а от друга Франция за същия времеви период?

- Когато пристигнах във Франция страната наброяваше 50 милиона граждани. Днес французите са 67 милиона. След 5 години ще бъдат 80 милиона. Според всички проучвания, българското население се топи. "Топенето" е част от истината. Реално, българите не изчезват, а се местят. В чужбина българките раждат много повече деца от сънародничките си останали в България. Затова дебатът за реалното обединение на нацията ни не бива да бъде заглушаван, а разпален, защото е жизнено важен.
Край, Божидар Чеков - Париж