"През комунизма не беше по-добре, но се чувствахме по-добре"

Някои ги наричат „румънска революция“, други оценяват по-трезво събитията от декември 1989 година. Но какво всъщност се случи тогава? Какво знаят младите румънци по въпроса и изглежда ли случилото се тогава по-ясно за възрастните хора днес? Във втория Ви роман „Соня вдига ръка“ главната героиня се опитва да намери отговори на много от тези въпроси. Вие сте била все още дете през 1989-а. Защо темата е толкова важна за Вас?

Лавиния Бранище: Най-новата история на Румъния трябва да се превърне в учебна дисциплина. Аз самата не научих нищо за комунизма в училище. През 1990 г., когато тръгнах на училище, все още се използваха старите учебници, от които и майка ми се е учила. През 2001 г. нищо не се беше променило - същите учебници, същата история. А смятам, че е много важно тази тема да бъде засегната в учебните часове. Със сигурност обаче има и голямо значение кой пише тези книги и от каква гледна точка се разглеждат събитията от декември 1989 година.

Това, което научих по време на проучванията ми за книгата е, че през 1989 г. не е поставена рязка граница между преди това и след това, нищо старо не е свършило, за да започне нещо изцяло ново. В никакъв случай. Според мен младите хора днес трябва да разберат този факт, както и всички ние: откъде идваме и защо Румъния днес е такава. През декември 1989 г. не започнахме от нулата, “чисти и без вина”, както се казва в романа ми. В политиката са си същите хора или техните наследници. И те продължават да оставят своето наследство... Така че е много важно да знаем откъде идваме

"Кога най-накрая ще развиеш социално съзнание?", пита в книгата Вашата героиня Соня. Смятате ли, че младите хора, и румънците като цяло, не са достатъчно социално ангажирани?

От дълго време сме летаргични, но имам чувството, че сега нещо започва да се променя. Започнахме да се ангажираме повече, да протестираме, да участваме и да осъзнаваме, че сме част от някаква общност. Живеем в отворен свят, можем да пътуваме навсякъде и да видим как другите са решили проблемите си. Тези преживявания ни насърчават да „вдигнем ръка“, макар и все още колебливо. Мисля, че нещо се случва с нас дори в момента.

Отношенията майка-дъщеря, отсъстващият баща, връзката между двама млади също играят основна роля във втория ви роман. Както и взаимовръзката с комунистическото минало. В този контекст възниква въпросът: не съдим ли прекалено строго родителите си? Не ги ли обвиняваме, че не правят достатъчно, за да се противопоставят?

Това е въпрос, на който все още нямам отговор. Темата ме вълнуваше още преди да започна работата си върху книгата. Какво направих тогава? Например прочетох как дори тийнейджъри и ученици са били вербувани от тайната полиция. Опитах се да се поставя на тяхно място. Или да си представя, че съм писател, който е преследван. Както и какво би било ако семейството ми беше заплашено. Щях ли да съм смела тогава? В ретроспекция нещата винаги изглеждат различно. Наистина не знам колко смела бих била тогава. От друга страна, ако мнозина са мислили по този начин, не е чудно, че се е стигнало дотук. Трудно е да се прецени.

Неотдавнашно изследване на компанията за маркетингови проучвания Ipsos по темата “30 години след промяната в Европа” показа шокиращи резултати: Повече от половината румънци (52%) смятат, че са били по-добре по време на комунизма. В романа си пишете по същата тема: „Не беше по-добре, но се чувствахме по-добре“.

Тези думи принадлежат на един от любимите ми професори в университета. Вероятно днес той е доста по-зле финансово. Но паметта има своите трикове: ако не забравяхме всичко лошо, което ни се случва, сигурно бихме полудели. В крайна сметка само чрез забрава можем да оцелеем. Една от причините за тази носталгия е може би болезнената загуба на тогавашната младост… Учудващо е как младите румънци, които не се преживяли комунизма, се увличат от леви идеи. При това доста крайни идеи. Но такава носталгия съществува не само в Румъния. Спомням си, че в някакъв автобус в Испания чух един възрастен човек да казва, че му липсвал Франко.

В книгата си описвате как на една обществена дискусия за комунизма жена от публиката казва, че се чувства "объркана", защото на 37 години в комунистическа Румъния била имала собствен апартамент и всяка година можела да си позволи да ходи на почивка. А синът ѝ днес, който е на същата възраст, не може...

Мисля, че мнозина в Румъния са доста объркани от това.

Румънската писателка и преводачка Лавиния Бранище живее и работи в Букурещ. Първият ѝ роман с румънското оригинално заглавие „Interior zero“ бе обявен за най-добър роман на годината в Румъния през 2016 година. Втората ѝ книга "Sonia ridică mână“ (“Соня вдига ръка “) е публикуван през ноември 2019 г. в Германия. Б България нейните романи все още не са преведени.

Източник: Deutsche Welle