За вредата от изкуственото помпене на темповете ни на растеж

Адам Смит, Дейвид Рикардо, Томас Малтус, Карл Маркс, Джон Мейнард Кейнс, Милтон Фридмън, Уилям Ростоу и редица други големи световни икономисти са дали своя принос за изясняването на основните двигатели на растежа и на ускоряването на темповете му. И техните класически трудове и методи за „запалване“ и устойчиво запазване на темповете на растеж се изучават от студентите по икономика в цял свят.

Но, за съжаление, може би, никой не е включил в учебниците по икономика, съвременните български методи за „запалване“ и поддържане на икономическия растеж на националната икономика или на отделни големи фирми в нея. През последните години, донякъде Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман и Томас Пикети заговориха за тях…

Заговориха за методите, които аз бих нарекъл, методи на „изкуственото помпене“ на темповете на растеж.

Изкуствено и Лъжливо Помпене на темповете на растеж на държавата, на частни фирми и образувания – чрез счетоводна еквилибристика, подпомагана от статистическа козметика; чрез разширяване на престъпността и проституцията, чрез „рекетиране“ и корупция на всички нива, чрез бизнес от типа „аз на тебе, ама и ти на мене“, независимо от яркия и грозен конфликт на интереси.

И тези дни и седмици, буквално всеки ден – сме безмълвни свидетели на нови и нови факти и разкрития за методите на „изкуственото помпене“ на растежа ни и респективно за съзнателното „инжектирано и инженирано“ забогатяване на отделни български бизнесмени, приятели на управляващата власт.

А през последните години, както за всички български граждани е видно и осезаемо, така е видно и за цяла Европа, че неравенството в доходите в България, икономическо и социално нарасна драматично, с икономически печалби забележимо концентрирани между най-богатите в страната.

В контраст на всичко това, доходите на болшинството от българските граждани стагнират, покупателната им способност намалява, независимо от това, че най-наблюдаваният индикатор за икономическото здраве на нацията ни, рисува една розова картина. Според всичките шест, основни показателя за бедност, измервани от Евростат, България продължава да бъде най-социално слабата и бедна държава в ЕС.

През последните няколко години, реалният БВП според данните на НСИ отбеляза темпове между 3-3.5% всяка година, но в същото време реалните доходи за над половината от българските граждани фактически спаднаха (измерено също според данните на националната ни статистика).

Както разбираме от всекидневно рушащите се декори на розовото ни държавно управление, чрез хваленето и размахването на знамето на темпа на растеж на БВП, като основен икономически индикатор, ние вече три десетилетия се опитваме да прикриваме процесите на „изкуствено помпене“ на темповете на растежа:

– чрез разширяване на престъпността (която води до това гражданите допълнително да инвестират не малки средства за сигурност и за пазене на техните имоти, апартаменти и имущество),

– чрез разрастване на проституцията,

– чрез счетоводни манипулации и валутно-ценова еквилибристика,

– чрез финансови инжекции от ЕС, отчетени по един начин спрямо темповете на растеж на БВП и по съвсем друг начин „повлияли“ на вътрешната ни икономика,

– чрез нарочно отпуснати кредити с цел да „украсят“ националната ни статистика по отношение на ръста на БВП,

– чрез налагане на допълнителни такси и глоби в банковата сфера и в административната система,

– чрез масов рекет и корупция,

– чрез една нелегална пирамидална структура на финансовите междуфирмени и междубанкови взаимоотношения,

– чрез един окарикатурен политико-партизански подбор на фирмите, на които се отпускат кредити, както и на условията за „подпомагане“ на изплащането на тези кредити от страна на „нашите фирми“,

– чрез политическо подчиняване на частния стопански сектор.

И всичко това, скрива възможността за една честна и акуратна оценка на икономическото здраве на нашата нация, особено обърнато към нарастването на доходите и благосъстоянието на над половината от българските граждани.

Скандалите и фактите, които разтърсват действителността ни сочат категорично едно – че политико-икономическата ни система и механизъм изградени на основата на едно „изкуствено помпене“ на растежа вече не работят.

Че са на глинени крака. Европа ни го казва непрекъснато.

Чистият ефект от продължаването на запазването на този политико-икономически модел и механизъм само ще направи ситуацията за всички още по-лоша.

Знаем, от историята на паднали империи, държави и съюзи, знаем и от най-съвременната ни история, че подобни модели могат да осигурят най-много ден за ден „захарно осезаеми“ стимули за икономическата ни активност, че зигзаговидната икономическа политика не може да е устойчива и в крайна сметка винаги води до провал.

Трябва да разберем, че подобен модел на управление е изцяло за сметка на още по-голямо отслабване на икономическата мощ на държавата ни.

Че неговото продължаване няма начин да не резултира в още по-голямо и скандално преразпределение на националния капитал и ресурси – не в полза на бъдещето на българското общество и икономика.

Че „актьорите“ на българската политико-икономическа и работодателска сцена – не са тези, които могат да дадат пример на българския предприемачески и иновативен дух, на милионите българи, активно ангажирани в поддържането и развитието на нашата икономика.

Някога, големите икономисти – класиците, монетаристите, неокласиците и представителите на неолибералното мислене (в смисъла на Вашингтонския консенсус), убеждаваха (правилно за времето си и за съответния стадий на капитализъм), че пазарите сами ще се коригират, ще изхвърлят вредните практики и негативното влияние на „асиметричната информация“ (по Стиглиц) и че правителството следва да стои извън икономическите процеси.

В 30-те години на 20-я век, Кейнс и по-късно към края на 20-я век и с развитието на процесите на глобализация, редица други големи имена в икономическата наука Пол Кругман, Робърт Солоу, Джоузеф Стиглиц, Амартия Сен, Робърт Шилер налагат нова доктрина на мисленето в тази област – с акцент върху значимата роля на правителствата в конструирането и реализацията на една ефективна икономическа политика.

За съжаление, всички те не са имали предвид и нямат предвид, възможността правителствата или техни представители да влизат в конфликт на интереси или да използват методи на изкуствено помпене на растежа на националната икономика или на отделни избрани фирми.

Кризата, по-дълбока и страшна от всякога – е сред нас.

Дългата и системна криза на цялото ни общество и икономика. Днес към нея се прибавя и разбушувалата се по целия свят икономическа, финансова и геополитическа криза. Синергетичната сила на тези взаимодействащи и удрящи ни кризи още по-ярко експозира всички язви на досегашния модел на управление. Експозира неговата пълна неефективност. Всякакви манипулации на общественото мнение няма как да отрекат тази реалност.

И ние няма как да продължаваме да толерираме един откровено ограбващ националното ни благосъстояние, модел на икономическо управление.

Автор: проф. Димитър М. Иванов, "24 май"