В спалнята на Борисов се въргаля седесарят от митингите

Забележителното е, че 20 години Борисов си е все същият. Той не се променя и сантиметър. Променят се оценяващите го – изведнъж разбират, че не е светлият герой, за който са го смятали. Подвел ги е. 

Но кой е виновен – той, който упражнява властта, или те, които му я даваха? А кой е глупав – той, макар да го смятат за такъв, или те, след като с топ не могат да го мръднат с години? Днешните събития са синоним на вината и глупостта на българския народ.

Не целият, но активната политически част от него.

Нека си припомним все пак миналото, което милиони българи в момента удобно забравят.

Бойко Методиев Борисов влезе в публичния живот като главен секретар на МВР през 2001 г. Стана такъв благодарение на факта, че преди това бе бодигард на новия премиер Сакскобургготски. Всякакви легенди се носеха впоследствие кой го е лансирал, но без личното познанство с царя до днес щеше да е анонимен, какъвто бе и преди това.

Самият факт, че някой поема висшата оперативна длъжност в МВР благодарение на лично познанство с новия големец в изпълнителната власт, директно от охранителния бизнес, е повече от скандален. А като се добави и сенчестото му минало, това предполага бурни медийни и площадни протести – ако, разбира се, е налице общество с елементарни морални ценности.

Всичко това обаче не се случва, става точно обратното. Обществото буквално лудва по новоизпечения генерал  – рейтингът му гони 90 процента, журналистки се надпреварват да се качат в джипа - същият, който днес иронизират и отричат да са се возили. Медийни босове дават мило и драго да запалят пура в компанията му. Деца тичат за автографи, докато майките им буквално се подмокрят появи ли се той наблизо... Всеки знае всичко за Борисов: и миналото му, и самохвалството, вижда се показността на полицейските акции, грубостта (които днес вече възмущават)  – но всичко му е простено, боготворен е!

След края на управлението на НДСВ той два пъти печели кметските избори в София. А през 2009 г. 1.6 млн. българи го правят премиер, гласувайки за партията му ГЕРБ. Славно бе това време, в което Борисов бе това, което е днес, да кажем, Христо Иванов за привържениците на „Да, България” – извор на светлината. Той сипеше хули, клетви, обещания, заклинания... – и всичко се приемаше за чиста монета. Щеше да праща Доган в затвора, да изкоренява корупцията, да ликвидира мафията.. И българите му вярваха, след като нито един факт от биографията му не сочеше  да го е правил.

За гражданите Борисов бе гражданин за европейско развитие, приет от западните  лидери. За селяните – наш’то момче от Банкя, издигнало се от низините. За жените – мускул. За мъжете – „Евала батка, така трябва!”. Патриотите виждаха в него човека, който свали ДПС от власт, а носталгиците по комунизма – преродения бай Тошо. Много форми приемаше това възприемане, но едно е с особена важност до днес – редовият български десен симпатизант виждаше в него спирачката пред комунизма. Не, не иде реч за самоизолиралия се в кьошето умен и красив костовист. Става дума за милионния редови българин, който някога пълнеше площадите на митингите на СДС. Който вярваше, че комунистите са виновни за всичко и дойде ли СДС, България ще стане държавата от витрината в бляновете им. 

С провала на СДС тези глупави хора съблякоха синята партия от мечтите си и ги дариха на Бойко Борисов. Електоратът на БСП е един и същ през целия период след появата на ГЕРБ: 800 000 – 1 000 000 избиратели. Но изчезна този на СДС, вля се в електоралното туловище на ГЕРБ. Този анонимен седесар до днес е огромната материална сила в електорален план на Бойко Борисов. 

Точно заради него той в труден момент винаги прибягва до мантрите за убития дядо, КГБ, заплахата от Русия и т.н. И има успех. Разсъжденията в главата на анонимния милионен седесар са: „Бойко не е цвете, оля се, мутра е, но по-добре той, отколкото Корнелия и Станишев да дойдат. Той винаги мачка комунистите на избори, а няма по-хубаво от намачкан комунист!”.  Анонимният милионен седесар не може да обясни какво е различното на Борисов от комунистите, освен етикета, но няма значение – важното е комунистите да не дойдат и да са намачкани. Седесарят, който едно време вдигаше двата победоносни пръста шумно по площадите, днес тихо гласува за Борисов.

Това са настроенията долу в народните низини. 

А на повърхността наследниците на СДС любовно приставаха на Борисов – като се почне от флиртовете на Петър Стоянов и Надежда Михайлова, мине се през подкрепата за Йорданка Фандъкова от ДСБ през 2007 г., коалицията с него на „добрата олигархия” чрез умно-красивите министри Плевнелиев, Трайков и Дянков през 2009 г., „историческият компромис” през 2014 г. и т.н. 

БСП направи много грешки по отношение на Борисов, но никога ръководството ѝ не влезе в спалнята, която виждаме днес на кадрите. Там се събличаха десни лидери, защото преди тях се разголваше десният електорат. Много „перушини” провидяха в Борисов месия (формали, неформали, хард комунисти....), но основната маса бе именно старият седесар. Въобще не е пресилено да се прави паралел между седесаря и народа. По 2.2 млн. българи гласуваха за СДС през 1994 г. и 1997 г. Това е огромна част от политически активното българско обществото.

А през всичкото това време той си бе същият – мисирки, тулупи, телешки пържоли, пистолети, „Батальонът се строява”... свят на чалга. Но българите го харесваха или поне възприемаха като по-малкото зло. 

„Да не дойдат комунистите” бе по-важно за тях от чалгата. 

И именно това са ценностите, от които той покълна и до днес се храни. Всякакви други спрягани причини за възхода му – олигархия, генерали от ДС, Москва, Вашингтон, медии, контрол след вземането на властта... – са вторични.  

Днес седесарят може да зададе контравъпрос на всички тези истини: „По-добре ли щеше да е, ако не Борисов управляваше, а Миков, Нинова? Нали видяхме Станишев, по-хубаво ли бе? Видяхме и Орешарски?...”. Въпросът дали при Миков и Нинова щеше да е по-хубаво няма отговор, просто защото не са управлявали. Опитът със Станишев и Орешарски не дават повод за положителни хипотези. Но подобни дискусии са като хвърляне на боб – можеше да е така, можеше и иначе. 

Не е изключено седесарят  да е прав в съжденията си. Но днес той просто не бива да се вайка, чуденето е къса памет и лицемерие. Единствената обективна истина е, че стигнахме дотук с решаващото му съучастие.

Премиерската спалня е огледало на собствените му житейски и политически ценности.

Въобще не съм сигурен, че от новите скандали не се възмущава единствено шумно малцинство – привържениците на опозицията. На изборите пак може да се окаже, че мнозинството харесва Борисов, защото... „иначе ще дойдат комунистите”.

Коментарът на Искрен Вълчев е публикуван в Гласове