Скитащи наблюдения: Емотиконите и текстът на философията

Коментар за ФАКТИ на Иван Драгоев

Пътувам във влака водещ ме от Тавернес де ла Валдигна към Валенсия. Опитвам се да напиша нещо смислено в послание whatsapp до един познат с любовни терзания.

Не е лесно да се пише с дебелия ми палец по екрана на телефона. Програмата редактира текста ми превръщайки написаното в пълна безсмислица. Най-страшното е, че когато пиша изведнъж ми се появяват картинки под формата на разбити сърчица, усмихващи се или плачещи кръгли жълти личица. Ако по невнимание дебелият ми палец докосне една от тези картинки, написаната с труд дума изчезва и бива заменена от емотикон. Сякаш самата програма искайки да ми “помогне”, ми ги налага, превръщайки текста ми в пълен абсурд.

Музиката на концерта за цигулка на Торели, която слушам през слушалките ме откъсва от глъчката във вагона.

Обграден съм от хора, които са забили погледа си в смартфоните...

някои плъзгат погледите си небрежно по новини от вестниците онлайн, без да четат реално нищо.
Група шумни младежи си показват весели клипове. Странното е, че не се гледат и не си говорят един на друг. Пишат си послания, пращат си клипове и ги коментират на висок глас...като че ли истинското им аз е затворено в смартфона. Други пишат с умопомрачаваща скорост послания на полу йероглифен език (гласните изчезват), емотиконите затлачват посланията…

Една самотна баба гледа съсредоточено през прозореца...Отказах се да пиша каквото и да било...реших да позвъня на приятеля си си разбито сърце. Той няма сили да ми отговори. Бомбардира ме със записи (гласови съобщения) придружени с разбити сърца и плачещи кръгли галвички…

Отказах се да пиша и проследих погледа на бабата...оставих се на музиката и на бягащия пред очите ми пейзаж..
Смартфоните имат невероятно много апликации, които изпълняват много важна социална функция: да не ни позволят никога да се почувстваме сами.

Те ни разсейват...опитват се да запълнят с море от картинки и образи измерението на пустота, което неизбежно се прокрадва в душите ни.

Това измерение на пустота, единственото възможно място за самопознание, плаши съвременния човек.. и той се опитва да го запълни всячески. Но как се запълва нещо екзистенциално с материални предмети или пък с плаващи във виртуалното пространство образи?

Как тези образи, как тези, така наречени емотикони, могат да изразят едно чувство?

Те са забавни. Обещават с няколко натискания по смартфона да изразят бързо и безболезнено море от емоции.
Но какво е една емоция? Как се заражда тя? Как се изразява?

Една емоция е реакцията на душата ни на предизвикателство на настоящето.

Тялото на света вписва, гравира нещо от себе си в нашето крехко и ранимо тяло. Тя се вписва в параметрите на удоволствието или на болката, които са чувствените границите на нашето крехко тяло (прекалено силно удоволствие или пък прекалено силна болка могат да ни убият...не случайно на френски, поетичното название на организма е “la petite mort”- (малката смърт).

Емоцията се заражда в тялото ни и се скандира в измерението на пустота, на изконна екзистенциална празнота, която съвременното общество се опитва всячески да запълни и да затлачи.

В това само наше си измерение, когато се почувстваме сами, дори когато сме обградени от тълпи (най-вече тогава), тогава и само тогава кристализира, тя се пропива с нашата кръв и може да бъде артикулирана в думи, действия или просто сълзи, които промиват прахта на всекидневната усреднена посредственост, които забулват погледа ни.

Артикулирането и намирането на наш си израз на емоцията, колкото и наивен да е той, е чисто индивидуален и личностен акт, който изразява нашата индивидуалност и идентичност.

Когато емоцията се превърне в слова или действия, тя се вписва в символното пространство на културата. Нейният израз е символ отправен към някой, който може да я разпознае да я приеме или не.

Дори когато не бъде приета, разбрана или в крайна сметка отхвърлена, тя остава символ по отношение на нашето пространство на екзистенциална празнота и пустота, които са просто, това, което позволява на нещо ново и неочаквано да се случи.

В едно общество, което изпитва панически ужас от болката, в което се търсят по френетичен начин забавления и всякакви разсейвания, емоцията е нещо притеснително, нещо неудобно. Поставя в конфузна ситуация този, който се осмелява да я изрази, както и заобикалящите го.

Емотиконът замества необходимостта от пребиваване в самотата, от контакт с изконното ни измерение на пустота. Той изразява стандартизирани, скопени и в крайна сметка повърхностни емоции, които са просто забавни.

Емотиконът е също символ.

Но въпросът е: към какво ни отправя този символ, какво символно пространство изразява той?
Емотиконите се намират във виртуалното пространство. Има специализирани уеб страници, които предлагат нов, “оригинален” набор от емотикони, които да “изразят” нашата “индивидуалност”...иначе казано индивидуалността на стадото, на тълпата. Ние се разпознаваме в тези готви символи. Не е нужно да пребиваваме в самотата, не е нужно да артикулираме собствените си емоции в измерението на изконна пустота.

Можем да изразим стандартизирана радост, тъга, даже любов и да бъдем бързо “разбрани”, приети, разпознати от тези, които се изразяват посредством същите тези емотикони. Комуникираме без думи, без необходимостта да присвоим словото си в самотата, без да изразим нещо лично чрез емоциите си..

Просто понеже бързаме, просто понеже сме затрупани от много важни и неотложно задачи, правещи от нас много важни и уважавани личности...Личности без индивидуалност...без собствени емоции.

Винтче или болтче в социалната машина, която просто трябва да действа, а ние да бъдем просто нейни средства. Емотиконът ни позволява да функционираме по безотказен начин и в същото време уж да не губим нашата човечност, която няма как да се изрази по друг начин освен посредством емоциите.

Влакът пристигна на гара Валенсия. Слязох от вагона и старомодният, досаден със своята ненужна философия, леко накуцващ скитник, се потопи в забързаната тълпа, която търсеше припряно изхода, за да бъде погълната от мегаполиса и безбройните възможности за деперсонализация, забава и разсейване, които градът предлага на мравуняка от жадни за нови и неповторими емоции пътници.

Иван Драгоев е български доктор по философия, кореспондент на Центъра „Луи Жерне“, основан от Жан-Пиер Вернан и Пиер Видал-Наке. Заместник-директор на Валенсианския институт по класически и източни изследвания – IVECO.