Македония не е мода. Македония е дълг!

Вече няколко месеца Македонският въпрос не слиза от първите страници на медиите. Изненадата от антибългаския език на Скопие даде възможност на популизма да отклони вниманието от вътрешните политическите и икономически неуспехи на българските управляващи. Бие на очи факта, че нашите представители седнаха на масата на преговорите неподготвени, или незнаещи какво ги очаква. Нещо като Кубрат Пулев срещу Антъни Джошуа. По бреговете на Вардар българското вето е посрещнато като добре дошло за македонизма. То успя да обедини прекалено много македонци срещу България.

Като цяло българската политика към Македония е пълен провал. След две национални катастрофи България губи около 30% от територията си и голяма част от населението с българско самосъзнание останало извън страната е погърчено или сърбизирано насила. От 70 години на Балканите цари мир, наложен от Великите сили. През този период българските македонци в триъгълника Пирин – Вардар и Егея са подложени на интелектуален, духовен и физически терор. По настоящем Европейския съюз гарантира сигурността на границите и премахва насилието на етническа или религиозна основа. Тези условия са непознати и трудноразбираеми на Балканите. Въпреки това те дават уникална възможност на България да привлече към своята култура и икономика внуците на българските македонци и да се реваншира за грешките допуснати до сега.

Беше някъде към края на 90-те години. Интелектуалци от бивша Югославия ме поканиха на представяне на книга на сръбски автор. Бях им споменал, че корените ми са македонски – подробност, която ми позволи да се запозная с Мария Бежановска. Госпожата беше влиятелна френска журналистка, работеща в RFI – Radio France International. Моята личност заинтригува Бежановска и тя изяви желание да ме срещне насаме. Благодарение на тези срещи аз „научих“, че българите са татари, а македонците славяни. Че Самуил е македонски цар. Че македонската нация и език са създадени в Охрид и откраднати в последствие от българите. Бежанавска явно мислеше, че аз съм заблуден „македонец“ и хранеше надежда да ме „конвертира“ в полза на македонизма. На една от срещите ни тя доведе дъщеря си – студентка в Сорбоната. От нея научих, че във френския престижен университет се изучава „македонска филология“, или нещо такова. На края на срещата момичето подхвърли „Абе ти си македонец, който е чел български книги!“ Спестих ѝ дългия списък световноизвестни четива, с които разполагах, като се започне с Алберт Лондон, Анри Пози и Карнегиевата анкета. Тя и майка ѝ настръхваха при всеки мой аргумент. Въпреки това те не можеха да отрекат, че аз самият съм доказателство за това което казвам. Освен това аз открих в Париж „старата емиграция“, част от която беше съставена от известни македонски родове от Охрид и Солун. Между тях Димитър Паница и Евгени Силянов, както и потомци на Симеон Радев. Те бяха оцеляла част от българския елит, унищожен от Деветосептемврийския преврат. Последната ми среща с Мария Бежановска беше у дома. Поканих я, за да покажа няколкото наследствени доказателства, за участието на моите предци в борбата за свободата на Македония. Между тях беше изтъкания на коприна Манифест за обява на война срещу Сърбия през 1914 г. От дядо ми Кузман Чеков, егейски македонец. Разказах ѝ, че мой братовчед пази седлото на дядо си, дошъл на кон в България. Стотици хиляди са "пришълците" от Македония, намерили убежище при "Майка България". Ние сме били един народ. Между българи и македонци не е имало разлика. Великите сили обаче не са позволили да бъдем заедно. Днес нещата са различни, по силата на обстоятелствата. Въпреки това, приликите между нас са несравнимо повече от разликите. Разговорът не продължи дълго. Лицето на Мария се удължи, бялото на очите ѝ потъмня. Тя започна да крещи несвързани думи. Завъртя се на токовете, тръгна нервно към вратата и я трясна напускайки дома ми без да се сбогува с мен.

С голяма изненада аз открих Бежановска през пролетта на 2004 г. Този път в София. Гостенка на БАН, тя изнасяше лекции в центъра на българската столица по македонизъм. Използваше антената на RFI на улица Гурко за признаване на македонското малцинство в Пиринска Македония. В заключение Бежановска поставяше открито под въпрос приемането на България в ЕС, защото е страна, която преследва малцинствата!?

Никой от българските управляващи от правителството на Сакскобурготски, нито министъра на външните работи Соломон Паси, нито опозицията, не обърна внимание на антибългарската пропаганда разпалвана от френската журналистка Мария Бежановска. Нито академици, нито писатели или журналисти - никой не си мръдна пръста!

Веднага след като се прибрах в Париж, написах писмо от 4 страници, посветени на „Македонския въпрос“ и поведението на журналистката Бежановска. Платена с парите на данъкоплатците, госпожата беше прегазила задълженията на неутралитет и дискретност на държавния чиновник. Изявите ѝ в София, без да е упълномощена от френското правителство, можеха да бъдат изтълкувани погрешно и да навредят сериозно на отношенията между Франция и България. Наблегнах на факта, че българите първи в Европа пишат на собствения си говорим език от 10-и век, докато французите слагат началото на писмеността си след 16-и век, благодарение на Франсоа I-ви.

Адресирах писмото до директора на RFI – Жан Пол Клюзел.

До министъра на културата – Рено Донедио де Вабре.

До министъра на външните работи – Мишел Барние.

До българския посланик – Марин Райков.

След писмото повече нито срещнах, нито чух за Мария Бежановска. Получих десетки поздравления от българската общност във Франция. Поздрави ме и българският посланик Марин Райков, който ми позвъня една вечер към 21:00 часа. Каза ми, че подкрепя напълно казаното от мен. Подкрепата остана само телефонна.