Пламен Даракчиев: Почна се! След 10 години идва демонтажът на модела "Джипка"

Започна се. Президентът Радев свика 45-то народно събрание.
Време е вече и аз да кажа няколко думи за настоящата доста завързана ситуация. Това коментира във "Фейсбук" Пламен Даракчиев.

Не съм от хората, които очакват че промяната на модела ще мине безболезнено и няма да има криза. Напротив. След 10 годишно еднолично управление на Борисов, отварянето към плуралистичен модел ще бъде дълго и трудно. Даже на някакъв етап ще бъдем изненадани, че го няма "слънцето", към което да се обърнем, ако има проблем в държавата.

Ето защо ще ни се наложи да свикваме с мисълта, че решенията ще бъдат вземани по друг (демократичен) начин. За това си има колективни органи по Конституция. Има даже и различни власти – съдебна, законодателна и изпълнителна, всяка от които има своите специфични компетенции.

Също така стои отворен въпросът: дали през идните месеци и години ще се тръгне към демонтиране на модела „Борисов“ от предходното десетилeтие или пък задачата ще бъде по-амбициозна. Размерите и времевото измерение на бедата, в която сме са далеч по-сериозни, отколкото си ги представяме. За три десетилетия би трябвало да сме наясно, че тази беда е концентрирана преди всичко и най-вече в изначално сгрешените институции и произтичащия от това траен демократичен дефицит.

Що се отнася до конкретната ситуация, аз мисля, че разумът ще надделее. А той сочи, че в момента няма изгледи за управление, което може да действа пълноценно и да решава натрупаните проблеми, някак си независимо от старите играчи. Имам предвид ГЕРБ, БСП и СДС.

С една дума: не съм толкова наивен, че да вярвам в безрезервната подкрепа на играчите на статуквото, когато без съмнение реформите, които предстоят, образното казано дърпат черджето под краката им.

Тук му е мястото да кажа още няколко думи по отношение на онези, които пледират да се подхожда държавнически, т.е. да се състави коалиционен кабинет на малцинството и да се спасява България. Когато казваме България, трябва да имаме предвид, че България са и политическите партии. Партията е ценно нещо.

Партията също е институции. Партиите, особено тези, които са създадени и се развиват по естествен начин, а не са нечии проекти, трябва да укрепват и разширяват доверието на своите избиратели. Обратният процес е: делегитимация в очите на същите тези избиратели. Съответно край на дългогодишни усилия и инвестирано време надежди в този тъй кратък и скъпоценен човешки живот. И дори по-лошо.

Някога, в зората на демокрацията един руски журналист след като свършихме интервюто ни завидя. За това, че у нас има партии, а в СССР (още не се бе разпаднал) няма такива. Сега разбирам добре неговия поплак. По онова време в бившата империя цареше пълен хаос и всички надежди бяха насочени не към политическа сила, а към една-единствена личност – Борис Елцин.

И сега се запитайте кое е по-страшното. Дали политическата криза, която е неизбежна при едни нови избори? Или пък сривът в доверието към току-що пробилите партии, които тепърва трябва да растат и да се доказват.

В първия случай имаме шанс след едни нови избори да се справим. Във втория – никакъв.
Не искам дори да си помислям какво би станало, ако загърбим идеалите, ако влезем в капана, ако надделеят сметките и конюнктурата, ако не достигне куражът да продължим напред към онова, което сме прокламирали по време на предизборната кампания.

Така че мислете за държавата, но мислете и за онези, големи групи от хора, които ви обединяват със своята визия и послания и, които един ден трябва да вземат тежки управленски решения.

Ако партията, която подкрепяте вземе стъпи накриво по времето, в което управлява, има вероятност тя да поправи грешките. И съответно да запази вашето доверие.
Ако, обаче грешните решения бъдат взети още в опозиция, шансовете те да бъдат поправени клонят към нула.