Пандемията – тестът, с който българските политици не се справиха

В началото изглеждаше, че тогавашните управляващи от ГЕРБ може и да успеят и дори да извлекат имиджови дивиденти от пандемията. Тя за тях в някакъв смисъл беше добре дошла, защото разсея надвисналите над главите им облаци на недоволство, като измести от медийния дневен ред снимките на кюлчетата и пачките в премиерската спалня или поименните обвинения в корупция, които забегналият хазартен бос Васил Божков сипеше от Дубай. Недоволството от само себе си затихваше…

Народът, стъписан пред непознатата заплаха, нямаше към кого друг да адресира надеждите си, освен към управляващите в момента. И те с готовност приеха ролята на негов строг, загрижен бащица, чието медийно изпълнение бе поверено на специално сформиран Национален щаб и лично на председателя му генерал Мутафчийски. Той обещаваше спасение, ако народът слуша и изпълнява. А онези, на които „такива не им минават“ и продължаваха да са срещу властта, ѝ се противопоставяха, като демонстративно пренебрегваха епидемиологичните ѝ мерки. През първата COVID вълна политическото противопоставяне в обществото, преведено на „пандемичен език“, звучеше така: който вярва на генерал Мутафчийски – подкрепя статуквото, който е против статуквото – отрича или най-малкото поставя под съмнение разпорежданията му. За опозиционните кръгове маската стана метафора на запушената уста, на цензурния критичен глас.

Защото не се справиха с пандемията

Но властта вече си бе върнала самочувствието и, окуражена от първоначалните благоприятни данни за ограниченото разпространение на вируса в страната, настояваше, че се е справила с пандемията едва ли не най-добре в цяла Европа, което е негласно основание всички други претенции към нея да отпаднат. Преносът на политическото противопоставяне върху темата за пандемията беше обаче симптом, че ако тенденцията в данните се обърне, както и стана, недоволството към управляващите ще избие с нова сила. Като върху тях по неизбежност ще се стовари и вината за личната драма на всеки, загубил близък или неуспял да стигне до болница. Всекидневни протести разтърсиха столицата, които в далечната си перспектива доведоха до падането на ГЕРБ от власт. И тя задълго попадна в ръцете на президента Радев.

Ако преди хората на Борисов разчитаха, че справянето с пандемията може да ги спаси от надигащото се недоволство, сега хората на Румен Радев разчитаха по-скоро на обратното – че след като сами са представители на това недоволство, то няма да се обърне срещу тях, ако срещнат трудности в борбата с вируса. Разбира се, и във втория случай надеждите бяха напразни. Когато COVID данните влязат в мрачния регистър и хората търпят човешки загуби, никаква политическа победа не може да ги утеши. Независимо от острите противопоставяния между предишните и сегашните управляващи и взаимното им прехвърляне на отговорността за многото заразени, пандемията започна да ги сближава в очите на масовия човек.

Политически дениализъм

Качвам се на такси и казвам на шофьора: „Моля, сложете си маска“. Той ме поглежда с неприкрито омерзение: „А, значи и ти си от тия, никога няма да гласувам за вас, ще гласувам за …“ и споменава името на маргинална партия. Напоследък все по-често ми се налага да участвам в подобни разговори и да си давам сметка, че COVID кризата вече е разделила вота на три: тия от сега, тия от преди и срещу тия вкупом. Третият вот, който социологията трудно хваща, е проява на политически дениализъм – отричаш съществуването на реалността, когато не ти харесва, даваш политическото си доверие на партии и личности в перифериите или направо извън политиката, за да накажеш политиците. До голяма степен на същото основание партията на Слави в предишните избори получи водеща роля.

В предстоящите избори за такава роля очевидно се готви партията „Продължаваме промяната“, разчитайки на това, че е нов (извън заварения пейзаж) политически субект, чиито лидери относително навреме напуснаха потъващия във водите на пандемията кораб на служебния кабинет. На този етап тя може да бъде спряна само с пищен скандал, в какъвто удобен повод се превърна гражданството на Кирил Петков – формално обстоятелство, което трябваше да увисне с тежестта на воденичен камък около врата на партията. „Демократична България“ също има шанс да се възползва, че не е от „тия“, ако освен от ГЕРБ се отдалечи и от Радев, каквато позиция зае подкрепеният от нея кандидат за президент Лозан Панов. Но засега не изглежда, че кампанията му е в състояние да генерира кой знае какъв вот.

Нов измерител на (не)доверието в политиците

Със сигурност и този път изненадите ще дойдат от политическия дениализъм, резултат от нарастващото от много години недоверие към действащите политици, попаднало под увеличителното стъкло на пандемията. Но даже няма особено значение как точно то ще се отрази на вота за партиите, защото е разрушително и само по себе си. И не толкова за политиците – те винаги оцеляват, колкото за хората – включително и физически. Пандемията въведе негов математически измерител – процента на неваксинираните, според който, напълно очаквано, ние в ЕС имаме най-малко доверие в политиците си и управляваните от тях институции.

Автор: Георги Лозанов