Притча: "Искам да съм като теб"

Когато бях предпоследен клас а училище, в живота ми имаше две много важни неща. Първото беше, че се влюбих в младеж на име Чарли. Той беше абитуриент, играеше във футболния отбор, беше невероятен! Аз нямах съмнение, че това е моят бъдещ съпруг и ще имаме деца. За съжаление, имаше един сериозен проблем: Чарли не подозираше за съществуването ми. Нито пък знаеше за моите планове!

Второто важно нещо беше, че не желаех повече да ми оперират ръцете. Родена бях с шест пръста на всяка ръка и нямах кокалчета. Започнали да ми оперират ръцете, когато съм била на шест месеца. На 16 години бях претърпяла вече 27 операции. Хирурзите бяха отстранили излишните пръсти, скъсили бяха някои от наличните и ми бяха направили кокалчета. Аз бях подрастващ индивид, показван от време на време пред 500 хирурзи на ръце. Ръцете ми може и да не бяха още „нормални", но на мен ми беше дошло до гуша.

Смятах, че на 16 години имам право да заявя:

- Оставете тялото ми на мира!

Останалите членове на моето семейство подкрепиха решението ми и казаха, че мога да се оперирам отново по-късно, когато порасна. Но аз мислех друго: „Не. Повече не. Ръцете ми ще си останат такива" И това е.

След известно време станах много близка с момче на име Дон. Бяхме израснали заедно от първи клас и бяхме наистина добри приятели. Един следобед Дон дойде вкъщи и двамата се заприказвахме за абитуриентския бал, който наближаваше. Двамата бяхме решили твърдо да не се прибираме цялата нощ след бала. Нямахме представа какво точно ще правим цяла нощ, но страшно се вълнувахме при мисълта, че няма да се приберем цяла нощ.

И изведнъж Дон ме погледна и каза:

- Ти много харесваш Чарли, нали?

- Да, много го харесвам - отвърнах аз.

- Керъл, нали разбираш, че има един проблем: Чарли никога няма да те хареса - продължи Дон.

- Защо да не ме хареса? - попитах аз.

Знам, знам - ще си боядисам косата руса, мислено разсъждавах аз. Знам, че ефектът от това е страхотен. Не, не, сещам се! Ще стана водач на момичешката агитка към спортния отбор. Всеки си пада по момичетата от агитката.

Но Дон каза:

- Керъл, ти не разбираш, Чарли няма да те хареса, защото си саката.

Чух го. Повярвах му. Заживях с тази мисъл.

Думите му ме нараниха. Станах учителка на първокласници, защото реших, че това е подобаваща работа за сакат човек.

През първата ми година като учителка в класа си имах едно малко момиченце на име Фелисия. Тя беше най-прекрасното момиченце, което бях виждала. Един следобед се учехме да пишем буквичката „А". За първокласника това означава дебел червен молив, разграфена хартия и невероятно усилие да придвижи молива „по цялото кръгче и после надолу". Класната стая притихна, докато децата се трудеха усърдно.

Погледнах, както честичко правех, към Фелисия и видях, че пише с кръстосани пръсти. Отидох тихо до нея, наведох се и я попитах:

- Фелисия, защо пишеш с кръстосани пръсти?
Момиченцето ме погледна с огромните си, прекрасни очи и отвърна:

- Защото, госпожице Прайс, искам да съм точно като вас.

Фелисия не виждаше моя недъг, само една особеност, която искаше също да притежава. Всеки от нас си има нещо, което считаме, че не е съвсем „наред", някакъв недъг. Можем да гледаме на това като на недъг или като на особеност. Този избор определя и как ще изживеем живота си.

Керъл Прайс