Норвегия отнема, а България убива децата си

Няма да се възмущавам на казуса в Норвегия. Децата, социалните служби, семействата, кой какви ценности и закони има и т.н. Защото нямам време.

Това коментира във „Фейсбук“ Любомир Аламанов.

Но даже и да имах време, пак нямаше да се занимавам с Норвегия. Ако имах време:

Щях да се занимавам с палатковия лагер до парламента. Родителите на деца с увреждания са го издигнали. Защото им е омръзнало толкова години българските политици да не им осигуряват елементарни условия на живот. Знаете ли какво е да гледаш така детето си? И да те е страх да умреш, за да не го оставиш само…

Щях да се занимавам със заместник - председателя на Парламента. Който не допусна тези родители в сградата. Защото носели тениски с надпис: „Системата ни убива“. Смущавали го. Смущавали били и работата на другите депутати. Явно е важна работа. И нежна. Че едни тениски може да я смутят.

Щях да се занимавам с този заместник - председател, че даже не се извини. Щях да му искам оставката. Защото е срам за политическия живот.

В Норвегия системата отнема децата. В България системата направо ги убива.

Щях да се занимавам с Фонда за лечение на деца. И защо майки продължават да плачат по медиите. С разкъсани души, незнаещи как да помогнат на децата си. И молят за помощ, направо просят, само и само да съберат няколко хиляди лева. Докато чиновници във Фонда се чудят как да усложнят процедурите.

Щях да се занимавам с управляващите Фонда. И с политиците, които са ги назначили. И дали всички те спят спокойно. След като са си купили служебни автомобили, направили са си хубави офиси. А след това отказват лечение на дете.

Щях да се занимавам с тези политици. Щях да им искам оставките. Защото са срам за политическия живот.

В Норвегия системата отнема децата. В България системата ги зарязва сами да се борят.

Щях да се занимавам със Здравната каса. И здравните министри. И политиците, които приемат здравните закони. Защото кошмарът пред всеки лекарски кабинет продължава. Защото лекарите са докарани до невъзможност да работят нормално. Защото продължава да има липси на лекарства.

Щях да се занимавам с Бърза помощ. И защо година след година положението не се променя. И защо няма линейки, защо няма достатъчно оборудване, защо лекарите не искат да работят там, защо не се децентрализира поне гаража. Защо един и същи директор стои при положение, че толкова години няма реформа, а хората са недоволни.

Щях да се занимавам с всички тези администратори в здравната система. Щях да им искам оставките. Защото са срам за политическия живот.

В Норвегия системата отнема децата. В България на системата не й пука за хората.

Щях да се занимавам с циганските каруци по улиците на градовете, с некачествените ремонти, с фалиращо БДЖ и неговата централа в огромна сграда исторически паметник, с драмите при кандидатстване в детските градини, с отношението на социалните служби към старите хора, с угодническото поведение на политиците пред чужденците, с кражбите, обществените поръчки, раздутата администрация, преименуване на местности… И с още толкова много теми…

Да, с тези казуси щях да се занимавам, ако имах време. Или подобни. Пълно е с тях. Тук. Сега. Около нас. Не с Норвегия, Западни Балкани, Източен Тимур, Северен полюс или Южен вятър. С наши си тежки проблеми. Чието решаване може конкретно да ни подобри живота.

Но това съм аз. И нямам особено много време.

Спокоен ден!