1 940 2

Еничари срещу султани

Защо в Близкия Изток военните стават политическа опозиция?

Венцислав Михайлов

Неуспешният метеж в Турция е първият провал на военните в най-новата история на страната. Сега, когато експертите водят спорове за причините и последствията от неуспелия пуч, е време да си спомним как възниква традицията на военните преврати в Близкия Изток, а така също и да видим в какво е същността на противопоставянето между армейските кръгове и гражданските власти, както в Турция, така и в другите държави от региона.

Това се казва в анализ на А-спекто.

Традиционно в Близкия Изток военните са уважавано съсловие и нерядко излизат на авансцената на политическата история. Става дума не толкова за пълководци, станали политически лидери, колкото за военните институти като цяло. Така например, египетските мамелюци, които изначално са воинска каста, взимат властта в страната и я упражняват до завоюването на Египет от турците. Те са окончателно изтребени от Мухамед Али през 1811 г. В Османската империя еничарите официално биват считани за „роби на султана“, но с времето се превръщат във влиятелен политически институт и са ликвидирани от Махмуд Втори през 1826 г. Държавата не може да съществува без въоръжени сили, но армията се превръща в опасност за политически елит, когато придобива социална и политическа самостоятелност. Еничарите стават опасни за султаните, когато вече имат лични стопанства и семейства. От професионални военни мамелюците се превръщат в едри земевладелци. Армията осигурява победата на бойното поле, но в мирно време може да предизвика проблеми. Една от главните задачи на управляващите е да не позволят на армията като институт да излезе извън рамките на основното си задължение – поддържане безопасността на държавата. От своя страна военните нерядко стават свидетели на това как гражданските власти губят легитимност заради провали в икономиката и външната политика, и могат да решат, че е дошло време държавата да бъде спасена от неспособните лидери.

Метежите стават едва ли не единственият начин военните да дойдат на власт и да се превърнат в управляваща класа. Най-много военни преврати в Близкия Изток има през 50-те и 60-те години на миналия век, когато страните от региона се освобождават от колониалната зависимост. Първият и най-известен военен преврат е „революцията на „Свободните офицери“ в Египет под ръководството на Гамал Насър през 1952 г. Насър и приятелите му нямат висши воински звания. Ръководителят на преврата е подполковник, а повечето от останалите участващи офицери са майори. Анализирайки и други преврати, можем да кажем, че именно средният офицерски състав е най-революционно настроената група – той е най-многочислен, силно амбициозен е и няма привилегиите, които успиват генералите. Революционната пасивност на генералите може да бъде обяснена с това, че висшият команден състав обикновено е включен в политическия истаблишмънт и затова няма желание да променя каквото и да било в политическата система. Впрочем и революционните майори имат нужда от генерали – египетските офицери правят формален лидер на преврата генерал Нагиб, много известен сред хората и придаващ легитимност на преврата. Но той все пак си е класически сватбен генерал. Важен е и фонът, на който се извършва превратът – Египет е раздиран от политическа нестабилност, която се увеличава заради поражението в първата еврейско-арабска война. Монархът няма особен авторитет и не е изненадващо, че никой не застава в негова защита. Крайно важно е и времето, когато се извършва превратът – нощта е най-подходящото време, защото не изисква участието на широки народни маси. Ето защо народните революции е най-добре да се правят през деня или вечерта, а военните преврати – през нощта, когато всички спят.

Интересен е и превратът в Ирак през 1958 т. Фонът прилича на египетския – народно недоволство от управлението на монарха, членството на Ирак в „Багдадския пакт“, създаден от САЩ и Великобритания, която малко преди това е нападнала Египет по време на Суецката криза. Начело на преврата са полковник Касем и генерал Ареф, които действат по египетския образец, превземайки президентския дворец, телеграфа и радиоцентъра. Само че иракският преврат е много по-кървав – египтяните освобождават краля, а иракчаните разстрелват цялото кралско семейство и премиера. Безкръвен се получава превратът на друг метежник – Муамар Кадафи. Той е най-младият от всички лидери на близкоизточните метежи – само на 27 години е и е само капитан. Има версия, според която преврат били планирали либийските полковници, а Кадафи решил да изпревари по-старшите си колеги. Всички тези преврати, към които можем да добавим сирийския от 1963 г. и алжирския от 1965 г. водят до това, че военните се превръщат в управляваща класа и съхраняват тази позиция през целия ХХ век.

Военните режими изиграват важна роля в модернизацията на страните от Близкия Изток, но с времето деградират и се превръщат в олигархични структури. След оставките си генералите заемат важни административни позиции, а армията става едър собственик. Увлеченият от политиката армейски елит почва да губи войните. Въпреки че запазва елитарния си статус и в началото на нашия век, военните вече не са единствената образована и организирана общност в държавата. Развитието на гражданските институции, появата на новите информационни технологии, нарастването на броя на амбициозните младежи – всичко това води до изчезването на представата за армията като за най-напредничавата част от населението. Само че Арабската пролет, с която бяха свързани толкова надежди за социални промени, не успява да обезпечи прехода от военно към гражданско управление. Напротив, хаосът и отсъствието на воля за управление у политиците дадоха нов шанс на военните. В Египет те се върнаха на власт след неуспеха на Мюсюлманските братя, а в Либия всичко върви натам, че единственият лек срещу племенния хаос ще се окаже новият военен диктатор – генерал Хафтар.

Турция също дълго време остава политически заложник на въоръжените си сили. Но в сравнение с арабските държави тук ситуацията е по-различна – военният елемент е основна част на турската република от момента на създаването й. Фактически именно на турската армия е възложена ролята на крепител на идеите на Ататюрк. Когато правят преврати, военните всъщност разтървават политическата система, махат от нея тези елементи, които не съответстват на представата им за секуларна национална държава и след известно време връщат властта на гражданите. Подобен модел има своите предимства – военните, стоейки в сянка, не носят отговорност за действията на политиците и не подкопават имиджа на армията. Недостатъкът на тази система е, че политиците, рано или късно, могат да излязат извън очертаните им рамки, да станат силни и да ограничат правомощията на военните. Както и стана в Турция. Все пак независимо от това, че военните бяха отслабени и разединени, тяхното значение през последните години пак започна да нараства, заради две важни заплахи за държавата – едната е свързана със Сирия и Ирак, а другата с кюрдския проблем в югоизточна Турция. Изглеждаше, че настъпва времето за нова военна намеса. От 2013 г. Турция се намира в турбулентно състояние – вълненията в парка Гези, корупционният скандал, влошаването на ситуацията в Турски Кюрдистан, парламентарната криза от 2015 г., проблемите в отношенията с Русия, САЩ и ЕС, серията ужасяващи атентати в големите градове, странното напускане на премиера Давутоглу… Кризата е идеално време за метеж. Интересното е, че още през тази зима в медиите почват да се появяват съобщения за военен преврат. Дори през март военните са принудени да направят изявление: слуховете за възможен преврат не съответстват на действителността. А на 15 юли стана точно обратното…

Вече имаме доста версии за това защо превратът се провали. Дали това е била хитра инсценировка на Ердоган или военните просто са били изиграни не е толкова важно. Ясно е едно – имаме провален преврат, както често се е случвало в историята на султаните и еничарите. Няма обаче съмнения, че този провал става още една крачка към отслабването на турската армия. Сега Турция демонстрира на целия Близък Изток възможността за излизането от фазата на обществено-политически монопол.

Това обаче не е толкова оптимистичен процес, както може би изглежда на пръв поглед. Султанът победи еничарите, но това може да се окаже пирова победа – нито кюрдският, нито сирийският проблем са отпаднали от дневния ред. В историята на отношенията между военните и цивилните власти победата на вторите нерядко е водила до поражение във войната. Така след радостта от ликвидирането на еничарския корпус през 1826 г. следва мъката от поражението в руско-турската война от 1828 -1829 г.

 



Още по темата

  • Яка резачка в Turkish Airlines

    Яка резачка в Turkish Airlines

    Масови уволнение се извършват в турската авиокомпания Turkish Airlines, съобщи „Ал Арабия“. До този момент са уволнени 211 души. Те са ...
    25.07.2016
    10 816
    4

Коментари

Коментарите са сортирани от стари към нови
  • незнайко
    Отговор
    1 08:36  26.07.16
    (руско-турската война от 1828 -1829 г.) Тази война е между Русия и Иран за спор над Кавказ и Прикаспийския регион.

    Коментиран от #2

  • Александър
    Отговор
    2 11:48  26.07.16

    До коментар #1 от "незнайко":

    глупости пишеш

Напиши коментар:


Публикувай