Американска трагедия

Малко производители в Щатите са успявали да се противопоставят на Ford, General Motors и Chrysler. "Трите кита" диктуват правилата в американската автомобилна промишленост от поне 80 години насам и всеки опит за преврат се смазва още в зародиш. Едно от малкото изключения, поразклатили устоите на щатския триумвират, се ражда през 1954 г. Тогава Nash и Hudson обединяват сетни усилия, за да се борят с голямата тройка под името American Motors Company. За всеобща изненада новата марка бързо набира скорост и от 1958 до 1987 г., когато окончателно се предава на Chrysler, АМС бележи немалко успехи. Фирмата се възползва предимно от неразработени на щатския пазар ниши, към които "големите" просто не проявяват интерес - компактния клас и всъдеходите.

В края на 60-те обаче АМС се изправя пред тежката необходимост да модернизира изцяло гамата си. Ръководството на компанията избира най-логичния път, като търси европейски алтернативни решения за усъвършенстване на архаичните си технологии. Тогава започва производството на компактните Gremlin и Pacer, а за създаването на наследници на спортния АМХ се търсят услугите на светила като Vignale. Първите прототипи се раждат още през 1965-а, но проектът придобива реални измерения едва четири години по-късно. Тогава пред публика за първи път е показан АМХ/2, разработен от Ричард Тийг. Концептът няма нито двигател, нито интериор, но изглежда толкова впечатляващо, че измества разработките на Джото Бицарини и Джорджето Джуджаро, чийто талант също е впрегнат в проекта.

За мащаба на намеренията ясно говори желанието на АМС с производството на бъдещия спортист да бъдат натоварени BMW. Германците обаче поискали толкова висока цена, че колата щяла да струва поне 50% повече от американските си конкуренти.

American Motors нямат никакъв опит с конструкции със средноразположен двигател и са принудени да поръчат първите 10 екземпляра на Джото Бицарини. Легендата гласи, че точно тогава се случва най-нелепата и фатална грешка, която в крайна сметка обрича още неродения автомобил. Готовият проект и цялата документация са предадени на Бицарини, но при пресмятането на цифрите в метрична система са допуснати толкова груби грешки, че автомобилът дори не може да бъде завършен, камо ли да се доведе до състояние да се движи. След колосални усилия италианецът успява да построи първия екземпляр АМХ/3, но само за да бъде показван по изложения.

АМС все пак не се отказват от бъдещия спортист. Да довършат проекта са наети спациалисти от BMW и Политехническия университет в Торино, които приключват работата си към края на 1969 г. Тогава обаче следва друг удар под кръста. Най-изненадващо Ford обявява намеренията си да започне сътрудничество с DeTomaso по нов суперспортен модел. Отгоре на всичко тяхната Pantera не просто прилича поразително на АМХ/3, а представлява почти пълно копие.

Притеснени от очертаващия се провал, АМС форсират финалните изпитания, за да пуснат своя автомобил преди "конкурента". При тестовете на BMW обаче се оказва, че максималната скорост трябва да се ограничи на 160 мили в час (258 км/ч), защото при повече, предницата на купето започва да се издига заради липсата на спойлер. От преработка се нуждае и охладителната система. След пет прототипа Джото Бицарини най-сетне получава карт бланш да започне производство с крайна цена $12 000 за бройка в края на 1970 г. По същото време на пазара излиза и DeTomaso Pantera, но тя струва $10 000. Днес тези цифри не изглеждат никак големи, но в началото на 70-те разликата е огромна и АМС са принудени да се откажат от проекта. На Джото Бицарини е наредено да унищожи готовите автомобили.

Тук започва най-мистериозната част от тъжната история на АМХ/3. По официални данни италианецът разрушава четири от шестте произведени коли. Бицарини, естествено, не прави точно това. Малко по-късно създателят на модела Ричард Тийг се сдобива с три от тях, а в частни колеции са регистрирани още три напълно функционални екземпляра. Според заводската документация Тийг купува и всички 28 поръчкови трансмисии OTO Melara, разработени специално за модела - очевидно за да довърши още няколко AMX-а. Днес са регистрирани общо шест бройки от злополучния модел. Повечето от тях са в плачевно състояние в мазетата на разни музеи в Щатите, две са собственост на частни лица в Индиана и Джорджия, а една се намира в Италия. Малко преди смъртта си през 1991-ва Ричард Тийг загадъчно отбелязва, че самият той не знае колко екземпляра са произведени общо, но не би се изненадал, ако отнякъде се появи АМХ/3. На скоро един такъв смени собственика си срещу $225 000.