Любомир Далчев-син: Досега не съм сигурен, че смъртта на чичо ми Атанас Далчев е естествена

Това е историята на един от най-талантливите творци, които България някога е имала. Но това е и история за сбогуване, която показва, че на колкото и години да е един човек, разочарованието може да го накара да напусне най-милото - родината си, разказва бТВ.

Всички сме виждали фигурите на проф. Любомир Далчев, дори без да знаем, че са негови.

Паметникът на Св. Климент Охридски в София, скулптурната декорация на Съдебната палата в София, Съдебната палата в Русе и още много други.

По царско време отказва покана да стане официален скулптор на Франкфурт. Участва в творческия колектив, създал Паметника на Съветската армия.

През септември 1979 година във Виена - само Любомир Далчев знае, че моментът е настъпил.

След като открива своя изложба, той никога повече не се връща в България. Пристига в Съединените щати със съпругата си и 15-годишния си син. Установява се в околностите на Сан Франциско.

През 2004 година във вестник "Труд" се появява писмо от името на Далчев, в което скулпторът задава въпроса:

„Редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците - жалони на робството и жестокостта на неправдите и униженията, на страха и подозрението“.

И до ден днешен мнозина се съмняваха, че тези думи са на Любомир Далчев. Той умира през 2002 година малко преди да навърши 100 години.

История от тъмните години на комунизма, която ще чуете за първи път ексклузивно в „120 минути“ с Любомир Далчев-син от Калифорния.

„Първо искам да благодаря, че се свързахме. Благодарен съм за вашия интерес и за баща ми, за Далчев. Аз съм електронен инженер. Работя в Калифорния, в Силиконовата долина. Специализирам в научни апарати – медицински или биологически разработки на нови продукти. Работя над апарат, който използва електричество, за да разбива калций във вените или сърцето. Ще е готов през 2026 година“, обясни Любомир Далчев-син пред Светослав Иванов.

Той е на 15 години, когато напуска България.

„Помня деня, в който преминахме границата, но не знаех, че няма да се върнем. Научих, когато влязохме в лагера за бежанци на Виена“, спомня си той.

„Като дойдохме в Калифорния, баща ми обясни. Тогава имахме повече време и да сме само двамата. Той ми обясни за трудностите по време на комунизма. Той искаше много да се публикува книга, но не му позволиха. Не му казаха. Разиграваха го. При заминаването за Виена му дадоха паспорт само за една седмица“, добави той.

Смъртта на брата на Любомир Далчев - Атанас Далчев, великият български поет, настъпва преди заминаването на семейството в САЩ.

„Беше много трудно. Това е част от причините за нашето заминаване извън България. Досега не съм сигурен дали той е починал от естествена смърт или е нещо по-лошо. Някои неща не са много ясни. Не знам кое е точно и кое е само слухове“, обясни Любомир Далчев-син за чичо си.

„Баща ми беше написал писмо за паметника. Мисля, че в архива си имам ръкописа. Искам да обясня малко неща за паметника. Едно нещо от неговото писмо за паметника ми беше трудно да разбера. Той използваше „жалоните на поробителите“. Едно нещо, което чувам сега в София. Хората сякаш не разбират защо баща ми използва „жалони на поробителите“.

„Паметникът идва от Политбюро. Не е свързан с борци против фашизма или Втората световна война. Няма тази връзка. Той се построява като пропаганда, когато те смятат България да стане съветска република. По този начин това е първата пропаганда като реклама на съветската република. Идват съветници от Москва, които помагат с правенето на скиците, каква да е темата на скулпторите и релефите. Политбюро избира художници от Академията, които да го изпълнят. Композициите са директно диктувани от Политбюро и от съветските съветници. Той няма нищо общо с България и историята. Свързван е с България, но е пропаганда. Баща ми работи над паметника в София, но са направени и още няколко в страната. Организирано е от Политбюро“, допълни Любомир Далчев-син.

„Аз мисля, че баща ми е прав, казвайки „жалоните на поробителите“ – този паметник не трябва да е в София. Аз го разбирам като някой да забива кол. Някои хора казаха, че това е изкуство, което не трябва да се разваля. Тъй като говорим за изкуството на баща ми. През 2007 година имаше много хубав паметник в кв. „Младост“ на семейството, който е разрушен и никой не е обърнал внимание. Баща ми имаше силно чувство за България. Моят дядо е бил адвокат, който е защитавал българите. Цялото изкуство на баща ми е директно свързано с българския живот и история. Не знам никое негово произведение, което не е свързано с българската история“.

„България е една от най-старите държави в Европа и има много неща, които може да даде на Европа и на света като опит“, каза още Любомир Далчев-син и споделя:

„Тъй като баща ми беше по-възрастен, беше му трудно вече да трупа глината. Затова рисуваше. Рисуваше до последния си ден. Това зад мен е автопортрет и графиките са негови“.