В опита си „Moonfall“ да надскочи апокалиптичните си предшественици успя да се превърне в грандиозен провал (ТРЕЙЛЪР)

Филмите за края на света по традиция ежегодно са сред най-големите блокбъстъри и именно такава бе първоначалната заявка на „Moonfall“. Всичко привидно бе налице, но резултатът е една грандиозна кино-катастрофа, която може да разочарова и най-непретенциозния зрител.

Роланд Емерих през годините успя да поляризира мненията за себе си и сега изглежда тенденцията ще се запази. Той ни даде класики от ранга на „Универсален войник“, „След утрешния ден“ и „Денят на независимостта“, но също така ни сервира продължението на „Денят на независимостта“, „2012“ и „Годзила“. Към последния имам своите лични сантименти, просто защото е първият ми досег с киносалона, но обективно погледнато и най-меко казано не е особено добър филм. „Moonfall“ без съмнение ще попадне във втората графа, защото допусна най-голямата грешка, която може да съществува в изкуството - подражава на другите преди себе си.

Във филма забелязахме редица сходства с далеч по-качествени продукции от ранга на „Интерстелар“ и „Армагедон“, но големият проблем бе, че сериозните теми бяха смесени прекалено неумело с хумор, докато въпросните класики се фокусираха почти изцяло върху темата с края на света. Да, това би могло да сработи, но при условие, че жанрът се превърне в сатира, както в шедьовъра „Доктор Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“. Този филм е от преди 60 години и все още ни докосва на места, които се явяват неприкосновени за новия на Емерих.

Самата история ни изпраща в свят на конспиративни теории, които се превръщат в реалност. Но темата не е COVID-19, а засяга спътника на Земята - Луната. Група астронавти стават свидетели на космическа аномалия, която коства живота на един човек от екипа, а НАСА се опитва да потули случая (О, колко оригинално!). В последствие става ясно, че въпросната аномалия не е случайна, а има една-едничка цел - да унищожи човечеството с помощта на Луната.

В главните роли влизат Хали Бери, Патрик Уилсън и Джон Брадли, които не си ги представяхме първоначално в подобни научно-фантастични роли, но фактът, че и тримата са отлични актьори ни убеди да не прибързваме със заключенията. Оказва се обаче, че първото ни усещане никак не ни е подвело.

Бери не стои убедително в ролята на командир от НАСА, тъй като свикнахме с екшън изявите ѝ, в които има повече стрелба и ръкопашен бой, отколкото дебати на тема астрофизика.

Уилсън пък изглежда официално е в плен на ролята си в „Заклинанието“. Далеч повече му се отдава да преследва демони, отколкото да язди космически ракети.

А Брадли има онзи трагикомичен външен вид, който го превърна в една от емблемите от „Игра на тронове“, но, колкото и да е симпатичен, ролята му на мегаструктурист трябваше да се ограничи до клипчетата в интернет, а не да му се дава толкова водеща роля в сюжета.

„Moonfall“ започва доста обещаващо. Вниманието на зрителя бързо бива приковано към екрана и очакванията му мигновено се изстрелват в небесата. Може би точно в това беше проблемът. Филмът сам по себе си е гледаем, но с времето сюжетът се пропуква, докато накрая не се отваря една огромна дупка, в която идеше да се хвърлим, за да се приключи с мъката.

Ако трябва да му поставим оценка по десетобалната, то тя би била 5/10. Това означава, че гарантирано ще има хора, които ще се приберат у дома след прожекцията и ще се разровят в интернет, за да научат повече научни факти за Луната. Но по-голямата част от аудиторията ще си захвърли гневно пуканките в знак на протест и бързо-бързо ще се опита да забрави, че си е изгубила времето.