13 години от кончината на поетесата Ваня Петкова - цялата истина!

На днешната дата, 26 април 2009 година, бе краят на земния път на една от най-видните и ярки наши поетеси - Ваня Петкова. Тя бе още много тачен журналист и преводач от руски, украински, сръбски, испански, полски, арабски, арменски и немски език. Тя се наложи с перото си и направи достояние за българските читатели редица чужди автори. Може би малцина знаят, че видната българска поетеса е от руско-украински произход - дядото на Ваня е руснак, донски казак Иван Скендербегов от Ростов на Дон бил генерал от царска армия с 12 ордена за храброст. Неговата съпруга Анастасия Житская е била украинка, Полтавска графиня. По време на революцията те бягат като много други дворяни и продължават рода си вече в България. Всичко това вече е вписано в историята на една голяма личност и поетеса и моя майка Ваня Петкова, която в ден като този без да се сбогува, отлетя от този свят. Преди „полета си“ тя си плати парното и отиде до издателство „Демакс“, за да направи последната редакция на книгата си „Пиратски стихове“. След броени часове нейните приятели и почитатели вече държаха книгата ѝ в ръце, докато се прощаваха с нея.

„Посвещава се на Джони Деп“ пише на първата ѝ страница. И още: „ Тази книга не се продава, тя няма цена!!! Безценна е! Предназначена само за приятели и ценители на поезията“, е написала поетесата.

Дванадесет години по-късно в навечерието на рождения ден на Ваня Петкова - 10 юли, нейният внук Джоузеф Ал- Ахмад, който живее в Лос Анджелис, преведе на английски последната книга на баба си.

Той подреди между стиховете нейни картини и така я възкреси за нов живот

вече зад океана.

Ваня Петкова почина в съня си напът за любимото село Езерово, където купи къща. Беше неочаквано, нищо не подсказваше трагичното събитие. Здрава и много енергична, тя бушуваше като ураган всеки ден между издателства, издатели, учреждения и министерства. Беше неуморима в нейните сини дънки, бели маратонки с различни връзки и ярко синьо сако. За мнозина странна и неразбрана, което е нормално, защото гениите точно с това се открояват от тълпата. Отлетя, както тя казваше на Сириус в съня си. „ Не плачи за мен, дъще, те ще дойдат да ме вземат“, казваше ми някога тя. Казват, че Господ обича онези, които прибира насън.

В началото на миналата година реших да направя ремонт на апартамента си. И докато разчиствахме със сина ми една от стаите, непипана с години, в най-недостъпния ъгъл открих кутия. На нея пишеше: „SOS! Творчеството на Ваня Петкова. Да се пази за поколенията“. Освен нея намерихме и три кашона. Това беше архивът на поетесата. Стотици неиздадени стихове, всички лични тефтери със записки, тайният дневник и автобиографичният роман „Бог е любов“.

Приживе тя никога не бе споменавала за такъв архив. Синът ми реши да разчистим и мазето, където не беше влизал никой повече от тридесет години. В един стар куфар там пък попаднахме на 130 картини, рисувани от майка ми. Предимно графични портрети, на всеки от които е написано името на човека, който е изобразен.

Освен стотици неиздадени стихотворения намерих и

романа „Бог е любов“, за който майка ми пише да бъде издаден след смъртта ѝ.

Героите му са реални хора, представени с истинските си имена. Явно се е страхувала да го издаде приживе. И при социализма, и при днешната демокрация, защото нима това е демокрация! На челната страница има две подзаглавия: „Житие на една свята грешница“ и „Автобиографична сага за демона, който се молеше и плачеше“.

От намерените стотици неиздадени стихове повечето са написани на ръка и само аз, която добре познавах почерка ѝ, мога да ги разчета. Част от тях са на руски. Ще подготвя всичко това за издаване, с което ще искам да кажа: Ваня Петкова е жива!

В скрития архив открихме и много снимки с известни личности. Майка ми имаше силна духовна връзка с Георги Джагаров, обичаха се с Дамян Дамянов. Но човекът, с когото си приличаха като близнаци заради дарбата, таланта и дори вкуса на обличане, бе Евгений Евтушенко.

На една бележка той е написал: „Ваня, теб природата те е направила в един-единствен екземпляр“. Двамата си говореха в стихове, докато пиеха вино. Сред бележките намерих и една, на която пише: „Да се обадя на Лео Конфорти“. Става въпрос за големия български актьор. Дори е отбелязан телефонът му.

В архива намерих и един „Черен дневник“.

Написано е и на български, и на испански - El diario negro

В него са описани всичките колеги на Ваня Петкова, които са я преследвали и заплашвали, уволнявали, забранявали ѝ да пише. Подробно е разказан случаят с Пантелей Зарев, който настоявал да си махне кръста, за да я приемат в Съюза на писателите. Тя обаче отвърнала: „Кръстът ще падне само с главата ми“. Няма да разказвам какво пише в „Черен дневник“ ! Искам да го издам и читателите сами да прочетат какво е преживяла Ваня Петкова! Как е била гонена, тероризирана и малтретирана както от властите, така и от колеги и дори от съседите от блока в столичния квартал "Хиподрума". „Черен дневник“ ще е бомба със закъснител, бестселър и трън в очите на много, които все още са сред нас. Майка ми бе преследвана и заради това, че се е омъжила за тъмнокож чужденец. Целият расизъм при тогавашния комунизъм е описан в дневника и всички са си с истинските имена! Всички казваха за майка ми приживе, че е била скандалджийка, раздавала е шамари. Сега разбирам защо го е правила и искам и читателите да разберат. Като поетеса тя бе колкото обичана, толкова и мразена.

Засега архивът се съхранява в банков сейф и само аз имам достъп до него. По Закона за авторското право 70 години след кончината ѝ аз притежавам авторските ѝ права, така че запретвам ръкави и започвам да издавам, за да намаля поне малко работата, която ще остане за синовете ми един ден. Реших да разширя находките и изкупих всичките ѝ книги, които намерих по сайтове, при антикварите и по пазарищата. Сега те са подредени в нашия дом в специална библиотека на Ваня Петкова с нейния портрет на стената. Тук е и първата стихосбирка: „Грешница“, посветена на мен. След издаването ѝ книгата беше забранена от Тодор Живков и иззета от книжарниците. Цензурата я намирала за еротична. Бай Тошо се ужасил от стиховете:

Аз съм грешница,

казвам това, което мисля,

целувам устни, които искам

И очи с цвят на езеро,

И очи с цвят на лешници

„Аз до дъно разплисквам!“ .

След години майка ми се среща и сприятелява с Тодор Живков и той дава разрешение книгата да бъде върната по рафтовете. Сега вече домът ми е пълен с книгите на Ваня Петкова, която ще остане феномен в българската и световната литература. А стените на домовете ни са с картините на Ваня Петкова и на нейния внук - режисьор и актьор! Това е - кръвта вода не става, и ние ще продължим - напук на враговете!

Внукът ѝ Джоузеф издаде в Америка нейните пиратски стихове, посветени на Джони Деп. Много хора се питат защо последната книга на Ваня Петкова със стихове в напълно нов стил се нарича „Пиратски стихове“ и защо е посветена на холивудската легенда Джони Деп. Защо? Самата тя отдавна е отговорила на този въпрос : "Моите стихове - защо ги нарекох пиратски? Защото всички те са откраднати от оскъдните моменти на радост и щастие в моя див и бурен живот. Моята поезия не се роди пред компютъра. Родена е между шамари по лицето и юмручни схватки, изстрели в гръб и хвърляния на ножове, белезници и кървави петна, дръзки бягства, последвани от преследвания, пустинни приключения в Сирия и Судан, между самолети и високи скорости, параходи и конни разходки, главорези и техните проститутки, между скандални деца и неблагодарни милички любимци, между Небето и Земята, между Живота и Смъртта. Бях родена да бъда Пират, живеех като Пират и Пиратството е в кръвта ми". Майка ми се вдъхнови за това заглавие от филма: „Карибски пирати“. Джони Деп беше нейният любимец.

Беше измолила от един МОЛ да ѝ подарят огромен макет на актьора от картон тъкмо когато излезе филмът. И с този картонен Джони Деп тя прекоси пеш половин София, за да го донесе вкъщи на внука си Джоузеф.

Двамата събираха всичко пиратско - книги, предмети, ножове, кораби. Колекцията им е огромна и я пазя до днес. Ваня Петкова носеше същия пиратски дух, беше бунтар вървеше срещу течението.

Внукът ѝ също, може би затова преведе последната ѝ книга на английски и я издаде в САЩ за рождения ѝ ден.

Американското издание на „Пиратски стихове" няма да се продава. То е предназначено само за приятели и ценители на поезията на Ваня Петкова. В него има много снимки с велики личности и нейни картини. Синът ми вече се е свързал с мениджъра на Джони Деп, казал му, че има послание от българска поетеса и се надява в близкото бъдеше актьорът да получи книгата, която е илюстрирана с намерените неотдавна графики на майка ми.

Поетесата има дарба и да рисува, оставя колекция от графики

знаех, че майка ми рисува, но не съм предполагала, че има такава богата колекция. Повечето от потретите са на любимата ѝ баба Олга, на която съм кръстена. Тя е родена в Гърция. По време на Балканската война заедно с братчетата и сестричката си останали сираци, бягат и стигат до днешния Несебър. Там ги прибират добри хора. Олга е осиновена от едно българско семейство, но губи завинаги връзка с останалите деца. По-късно прабаба ми се жени за Никола, който е рибар. Тя така и не научава български, с всички е говорела на гръцки, включително и с майка ми, която владееше езика перфектно. Прабаба ми Олга ражда четири деца. Едно от тях е майката на майка ми - баба ми Василка, или на гръцки Василиса. По бащина линия майка ми е от руски произход. Прадядо ми Иван е бил генерал в армията на императора. Бяга от Русия по време на болшевишката революция заедно със съпругата си графиня Анастасия Житская от Полтава. Целта им е Франция. Притежават само два сандъка, които пазя до днес, и една икона. По неизвестни причини обаче остават във Велико Търново и по-късно се местят в София. Баба ми Василка се жени за сина на генерал с белогвардейско потекло. Казвал се Пьотр, но бил побългарен на Петко. Майка ми е кръстена в църквата "Св. Седмочисленици" с името Ивана. На дядо си Иван. Това е нейното истинско име.

Върнах се към тази семейна история, защото героите в нея присъстват в картините на майка ми. Тя просто тайничко ги е рисувала. На една от графиките е изобразен дядо ми Иван, видимо пиян, легнал на масата с други белогвардейци. На друга картина баба ми Васка шие на шевната машина, на трета е прабаба ми Олга и т.н.

Как Изабел става Олга-Жаклин заради една крава

Освен творчеството на майка ми Ваня Петкова, в намерения архив открих и пет кутии с писма. Бележки, които сме си писали по различни поводи и тя е съхранила. Запазена е цялата кореспонденция между майка ми и моя баща - докторът на науките Нури Садик. Той идва от Судан през 1965 година. По произход е нубиец, такива са първите християни в Африка. Писали са си, когато са били далеч един до друг: баща ми в Судан или майка ми в Куба. Писмата свидетелстват за голямата им любов. Макар че се разделиха в последните години от живота, двамата запазиха перфектните си отношения. И не се разведоха никога. Майка ми не е имала други бракове.

В една от кутиите има бележки, които баба ми и баща ми са писали на мама, когато е отишла да ме ражда в Първа градска болница в столицата. Пишат ѝ, че ѝ носят плодове и боза, за да има кърма да кърми малката Изабел! И непрекъснато питат - как е Изабел? Добре ли се храни? Историята е много смешна. Първоначално ми дават името Изабел. Но малко преди да изпишат майка ми от родилното, тя надникнала в книгата, която лежала на нощното шкафче на другата родилка до нея. А там главната героиня била една крава Изабел! Майка ми изпищяла и казала на баща ми: „Няма да кръстя дъщеря си на крава!“. И така ми дават двойното име Олга-Жаклин. На прабаба ми Олга, гъркинята, по желание на майка ми, и на Жаклин Кенеди - по желание на баща ми.

Истинската истина за Ваня Петкова

Рано изгасна огъня на поезията на Ваня. България загуби нейния изключителен талант, а аз - моята майка.

Ваня бе забележителна и нестандартна личност. Родена е на 10 юли 1944 година в София в семейство на шивачка и банков чиновник. Всъщност истинските професии на бившите дворяни са художничка и диригент на духов военен оркестър, но по стечения на следвоенните обстоятелства художничката е принудена да модифицира таланта си в шивач-моделиер, а диригентът да седне зад бюрото в банката. И така, амбициозните родители, които късно са се сдобили с чадото си, решават малката Ваня да стане цигуларка. Заключена в стаята по няколко часа на ден, тя

свири без желание

на скъпата цигулка, закупена от австрийски евреи. В едно пролетно утро, когато всички деца играели на вън, а тя била между четирите стени с цигулката, врабче кацнало на перваза и я погледнало жално. Седемгодишната Ваня решава да изрази протеста си към своите родители и написва първото си стихотворение - римуван разговор с птичето, което е на свобода, а тя е заключена с омразната цигулка... И така се започнало. Протест след протест, стих след стих докато не се усетила, че ѝ е много по приятно да пише стихове, отколкото да свири Паганини. След като баба ми видяла, че не може да се справи с непокорната си дъщеря, решава да иде за съвет при Ванга. "Не го мъчете туй дете да свири, няма да стане музикант. Виждам я заровена в купчина книги", казала пророчицата . Юношеството ѝ минало в писане. Завършва с отличие гимназията, от която искали да я изключат за непристойно поведение. А непокорството се състояло в това, че в час по математика пишела стихотворения, а в останалите часове рисувала великолепни портрети на всички учители. Но търпението на педагозите се изчерпало, когато в едно от междучасията Ваня замервала съучениците си с мократа гъба за триене на дъската. В този момент вратата случайно се отваря от директора на гимназията и гъбата го уцелва точно по голото му теме.

Ваня е пред изключване, но я спасяват отличните оценки. Красивата девойка кандидатства Славянска филология. Но за голямо учудване на родителите ѝ, Софийският университет не я приема. Тя твърдо е решила да върви с перото напред и прави литературният си дебют през 1959-а, когато публикува есе и стихотворение във вестник "Средношколско знаме". Забелязва я поетът Божидар Божилов, който ѝ дава "зелената улица". Започват да я публикуват навсякъде. Въпреки отличните резултати, три последователни години не я приемат в университета. През цялото това време Ваня Петкова

кара електрокар в завод "6 септември"

а в кратките почивки пише стихотворенията си на амбалажната хартия. Вратите на Алма матер остават заключени за нея поради белогвардейския ѝ произход. Не било по "правилата" да се приеме момиче, на което дядо му се е сражавал против Червената армия. Приемат я при четвърти опит. Надделява фактът, че тя вече е име в литературата! Завършва славянска филология и немски език. Междувременно издава пет книги.

С диплома в ръка отива при Божидар Божилов да моли за работа. Тогава той е член на управителния съвет на съюза на писателите.

"Седни на коленете ми и ще си помисля", казва поетът. В отговор получил шамар, но не се разсърдил, а заобичал буйната девойка. И литературната ѝ кариера потръгва.

Ваня Петкова работи като редактор в списание "Славейче", дълги години е редактор в международния отдел на вестник "Литературен фронт" и е редактор в елитния "Съвременник". През 1968 г. под нейно съставителство и превод излиза антологията "Съвременни арабски поети". Свободно владее седем езика. Завършва и Институт по арабски в Дамаск. Работи като пресаташе в посолството ни в Судан и в Куба. Там написва най-екзотичните си лирични и политически творби. Специализира латиноамериканско изкуство и литература през 1974-78 г. в Хавана. Но по онова време, за да прогресираш в литературните среди и да те печатат, трябваше да си член на партията, а тя не беше. Защото през 1965-а се залюбва с баща ми - млад и красив нубиец от Судан, тогава студент по икономическа география в Алма матер. Запознават се в кафенето "Ялта" на студентски купон. Женят се. В онези години да се омъжиш за чужденец е неписано престъпление. Всички врати се затварят пред вече известната поетеса. Така и не я приемат никога в партията.

Не вярваше в БКП, а в Бога

Един ден тогавашният председател на съюза на писателите Панталей Зарев ѝ каза да не идва на работа с кръст на врата - защото противоречи на комунистическия морал. И я заплаши с уволнение. Тогава пред всички в кафенето на "Ангел Кънчев" Ваня Петкова му отвърна: "Кръстът ще падне само с главата ми!". Никой не можеше да се пребори с опърничавия ѝ характер и буйния ѝ нрав. Много мъже са яли шамари и бой от нея! Тя се бореше с гнилата система, фалшивите нрави и измисления комунистически морал. Наред с всичките "престъпления", в които я бяха нарочили - внучка на руски белогвардейски емигрант, вярваща в Бога с кръст на шията, омъжена за тъмнокож чужденец и безпартийна, ѝ лепнаха обвинението за "неморална еротична поезия" в стихосбирката "Грешница". По нареждане на Тодор Живков книгата изчезва от рафтовете на книжарниците. Всъщност стихосбирката е посветена на мен и вътре го пише - но е нямало кой да го прочете. Любовните стихотворения са за първата любов на авторката - моят баща, но в компартията, начело с другаря Живков решават, че стиховете противоречат на морала.

В последствие забраната отпада, книгата става бестселър именно защото е била забранена и е преиздавана пет пъти! А Ваня Петкова и Тодор Живков от този момент си стискат приятелски ръцете. "Ех, Ванче, Ванче, голема работа си", казваше ѝ Тато, когато идваше на лов в двореца на Фердинанд в Ситняково, тогава творчески дом на писателите.
Ваня Петкова завеща необятно литературно наследство за редица поколения. Тя ще остане в паметта като талантлива и непокорна бунтарка, отстоявала принципите за свобода, солидарност и справедливост. Това беше неповторимата и незабравима поетеса - просто моята майка... Когато бях малка, тя ми казваше, че е от друга планета, че е от Сириус и един ден ще се върне там. Аз вярвах и сега вярвам, че тя е там, на Сириус...

Предложена бе за Гинес

Ваня Петкова бе член на съюза на българските писатели, журналисти и преводачи. Носителка е на множество литературни награди в страната и в чужбина. Автор е на 40 книги - поезия и проза: "Солени ветрове", "Куршуми в пясъка", "Нунче, внучката на дядо Хачо","Оли, Оли-охлювче", "Привличане", "Грешница", "Предсказание", "Черната гълъбица", "Кестенова любов", "Цигански романс", "Земетресение" "Обратна река", "Обет за мълчание", "Venceremos" - лирически есета за Куба", "Синята книга","Триптих", "Гръм", "Цигански романс", "Земетресение", "Прощаване", "Страсти" и много други, с които омайва читателите и до днес. Посмъртно излизат стихосбирките: "Пиратски стихове" (посветена на любимия ѝ внук Юсеф Ал-Ахмед, който илюстрира последните ѝ книги), "Златна ябълка", "Арменска песен" и "Ние сме България". В най-скоро време ще излезе романът ѝ "Бог е любов" - историческо откровение за системата и нейните играчи, където всеки лиричен герой е с истинското си име - Добри Джуров, Цола Драгойчева и много други.

Стихове на Ваня са преведени на 13 езика, включително - японски и арменски. Тя е единствената в света поетеса, изнасяла рецитали в самолет по време на полет и предложена за книгата на Гинес. През 1982 година компанията "Аерофлот" подкрепя инициативата за творческо летене. До Москва и обратно Ваня Петкова чете стиховете си 45 минути с музикален съпровод. Такова нещо след нея не е правено. Изнесла е над 800 музикални поетични авторски рецитала в цяла България, Русия, Армения, Полша, Германия и арабските страни. Пише прекрасна книга за арменците, заради която става почетен гражданин на Ереван.

Багряна и Дамян бяха сродните ѝ души

Приятелите ѝ не бяха много - само истински и подбрани. Не обичаше лицемерите и фалшивите. Дружеше предимно с мъже. Казваше, че те не са способни на завист и предателство. С Радой Ралин се разбираха, но често спореха в рими в стола на съюза на писателите. Блага Димитрова се държеше изкуствено, особено след като влезе във властта. Божидар Божилов беше за Ваня гуру в писането - останаха приятели до край. Любомир Левчев ѝ беше шеф - като председател на съюза на писателите. А да си приятел със шефа си е рисковано - въпреки това те го постигаха. Двамата се ценяха взаимно, обичаха се и другаруваха до последно. С Георги Джагаров, Павел Матев, Георги Караславов и Евтим Евтимов се разбираше прекрасно. Но никой от изброените не допускаше близко до себе си или в дома си. Малцина бяха най-доверените - като Елисавета Багряна - която ѝ даваше напътствия и съвети. Като Дамян Дамянов - най-сродната душа. Свързваше ги неописуема, нестандартна, тяхна си любов - два гения, които се разбираха с поглед, а проговориха ли, го правеха в стихове. Писателят журналист Димитър Шумналиев ѝ остана верен до последния ѝ дъх. Със странния си характер тя привличаше странници като нея и истинската ѝ дружба бе с гениалните творци от Русия, Куба и Аржентина. Стабилно приятелство имаше с аржентинския поет, писател и заместник председател на съвета за мир Алфредо Варела. Те се гледаха винаги влюбено. Танцуваха танго при всяка възможност. С известния кубински поет Николас Гилен бяха неразделни, докато живеехме в Хавана. С абсолютно еднакви щури характери и родени на една и съща дата - 10 юли. Особено място сред приятелите ѝ заемаха руските ѝ колеги. С барда Булат Окуджава пееха до зори.

Със съвременния гений на руската саблена поезия Евгений Евтушенко много се обичаха и общуваха предимно в рими. С поета Владимир Солоухин прекарвахме доста време на вилата му, където ни научи да ръфаме зеленчуците сурови и цели, както ги е дала майката-природа. С автора на химна на СССР и Русия Сергей Михалков при всяка среща го запяваха и така се поздравяваха. Особена душевност и романтика имаше в общуването ѝ руския доайен на съвременния разказ Валентин Распутин.

Не бих могла да изброя всички, но едно ги обединяваше на земята и небето - те бяха истински: приятели, творци, вечни личности.

Автор: Оля Ал-Ахмед