Проф. Цветан Теофанов пред ФАКТИ: За мен арабският език беше голямата ми любов от пръв поглед

Честит рожден ден, Учителю!

Проф. Цветан Теофанов е роден на 12 юли 1952 г. в София. Завършва арабска филология в Багдадския университет, в Ирак и има специализация в Каирския университет, Египет. Защитил е докторска (кандидатска) дисертация в Московския институт по ориенталистика на тема „Роль творчества Абу-л-Атахии в становлении жанра философской лирики в арабской поэзии“ (1987) и втори докторат на тема „Класическата арабска поезия като дихотомен модел“ (2001). Чете лекции по арабска литература, коранистика и хадисознание (наука за преданията на Пророка Мухаммад), както и по феноменология на пророчеството. Доктор на филологическите науки. Бил е декан на Факултета по класически и нови филрологии на Софийския университет "Св. Климент Охридски", както и заместник-декан, директор на Центъра за източни езици и култури и ръководител на Катедрата по арабистика и семитология. Работил е като гост-професор в Оксфордския център за изследване на исляма. Член е на Американското ориенталистично дружество, Британското дружество за близкоизточни изследвания и Европейския съюз на арабистите и ислямоведите. Участвал е в научни форуми в Багдад, Санкт Петербург, Токио, Сока (Япония), Хале, Льовен, Истанбул, Техеран, Мадрид, Москва, Лондон, Оксфорда, Казабланка. Ашхабад и други. Чел е лекции в Лондон, Оксфорд, Париж, Сараево, Босна, и Бурса, Турция. През 2019 г. в негова чест е учредена Фондация „Проф. Цветан Теофанов“. Тя е инициатор и издател на сайта АРАБИАДА: Всичко за арабите и Арабския свят Негово дело е първият академичен превод на Свещения Коран на български с предговор, коментари и тематичен индекс. Автор е на стихосбирките: Оазиси, Нощна аптека и Човек под небето: лирика, миниатюри.

Има множество награди за принос в културата, науката ,изкуството и за приност към обществения мир.

- Проф. Теофанов, имате годишнина – ставате на 70! Какво е усещането за възраст при един поет, мислител? На толкова ли е духът Ви?

- Всеки иска да изглежда някак по-млад – и в чуждите, и в собствените си очи. Някога старите хора са били на почит с богатия им опит, с тяхната мъдрост и уравновесеност. Днес се боготвори младостта. От една страна, седемдесетте са патриаршеска възраст и животът забавя своя ход, но от друга, съществуването продължава и човек трябва да преосмисли пътя си нататък и до края. Ходел си на работа, бил си „под пара“, кипял си в ангажименти, амбиции, страсти, и ето че телефонът започва да звъни все по-рядко, хоризонтът на очакване се стеснява, светлината в тунела избледнява. За мен това не е трагедия. Разполагам с повече време и свобода за любимите си занимания: четене и работа върху отдавна започнати книги. Продължавам да дълбая в проблематиката на исляма, житието на Пророка Мухаммед и класическата арабска литература. Колкото повече се задълбочавам, толкова повече ми остава да уча – не професор, а вечен ученик. Ето стимул да се чувствам млад. Всекидневието ми е запълнено, не скучая. Освен това живея в парижко предградие, където доминират младите семейства с деца.

Покрай тях се подмладявам и аз, макар и стар по рождение. И най-важната причина да изживявам втора младост в момента: внукът ми Леон, който е на две годинки и всяко общуване с него озарява целия ми ден. Тук мислителят би попитал: а защо е необходимо да се чувстваш млад? Бъди такъв, какъвто си. Старостта може да носи и печал след натрупаното знание за света, но тя същевременно може и да одухотвори човека, той да стане по-разбиращ, смирен и състрадателен.

- В далечната 1972 година печелите държавен конкурс и заминавате да учите Арабска филология в Багдадския университет. С каква нагласа бяхте към Арабския свят, арабския език и към неговите носители – арабите?

- Двайсетгодишен, след казармата, тръгнах за Багдад, без да се замисля. На шега или наистина, оттогава са минали петдесет години. Днес не бих имал подобна смелост за скок в неизвестното. Представях си екзотика от „1001 нощ“, но скоро осъзнах, че това е твърде повърхностно виждане. Арабия е огромен свят с много богата култура и шестте години, прекарани там, разкриха пред мен цялата сложност и духовност на региона и неговата цивилизация, пък и народопсихологията на арабите. Интересът ми не е секнал до днес. И понеже вярвам в предопределението, се сещам за думите на Пророка Мухаммед, че когато човек се движи по предначертания път, той върви с лекота, без да го спъват пречки и затруднения. Може и да е странно, но за мен арабският беше голямата ми любов от пръв поглед. Още като ученик в гимназията влязох в една книжарница, попаднах на учебник по езика и моментално се влюбих и в азбуката, и във всичко, свързано с него, и реших да се посветя на тази трудна специалност, която ми се отдаваше с лекота и ми доставяше удоволствие.

- В биографията Ви пише, цитирам, “че бъдещият професор полага усилия да усвои арабски и да се задълбочи в арабската култура“. Не можах да проумея мястото на израза „полага усилия“, отдавна Ви познавам и в моята представа Вие сте човек, роден с арабския език и сраснал се с него? Какви усилия полагахте тогава? Трудно ли ви беше? Кое Ви беше най-трудно в езика като за чужденец?

- Език може да се изучава и по „сънната метода“ (сугестопедия), тогава напредваш без усилия. В моя случай навлизах не само в арабския, но и в арабомюсюлманската история, литература, философия и т.н. Бях мотивиран, примерен и бързо напредващ, но съм стигал до пълно отчаяние. След сравнително кратък подготвителен курс по арабски и основните му дисциплини бях приет в първи курс, Арабска филология, на Багдадския университет. Като единствен чужденец в курса полагах неимоверни усилия да наваксам знанията, които моите колеги са трупали с години. Момичетата водеха записки вместо мен, момчетата ми обясняваха проблемните изрази и въпроси. Част от преподавателите говореха на диалект, което там се допуска и в академична среда, а диалектът е отделен език. Така или иначе получих добра основа за по-нататъшно самостоятелно развитие. По онова време Ирак беше богата и просперираща държава, която привличаше най-уважаваните специалисти от целия Арабски свят.

- Как стигнахте до това съвършенство на познанията на арабски език?

- Съвършенството предполага степен на завършеност. Не мога да се похваля с такова постижение, но без излишна скромност бих споделил, че съм се мъчил да преведа на български най-трудните арабски текстове, макар и с променлив успех. То и родният ми български се нуждае от доучване, а арабският е океан, без да говорим за отделните науки. Ако някой се похвали, че владее до съвършенство класическия език, тогава трябва да бъде попитан как се справя с многобройните диалекти. В крайна сметка е важно хората да се разбират взаимно, на какъвто и език да говорят и пишат помежду си.

​- Първоначално сте искал да се занимавате с поезия, доколкото ми е известно. Как от това желание скочихте към толкова сложните езикови дълбочини на поезията и най-вече Корана?

- Не само исках да се занимавам с поезия, но публикувах три стихосбирки, първите две – в издателство „Български писател“. За мен това беше съдба – не само професионална отдаденост на словото, но и начин на живот. Мислех, че арабската литература ще ме обогати с идеи и ще ми помогне да открия нови пътища в собственото творчество. Амбициите ми бяха ориентирани към съвременността, но постепенно интересът ми се насочи към класиката. Така стигнах и до Корана, който ми се струваше достъпен и лесен за разбиране. В определен момент след 1989 г. започнах да се замислям доколко хората се нуждаят от поетическите ми откровения, твърде сложни и елитарни, и доколко разбират чувствата и разсъжденията ми. Моите оценки се разминаваха с тези на публиката. А и поезията най-често се вдъхновява от драмите в живота. Неслучайно хората се опитват да изразят чувствата си в стихове при смърт на обичан човек, при нещастна любов, при самотност… След като поулегнах и извоювах мястото си под слънцето, спрях да пиша, но си останах просто поет по душа. Да се скриеш от дъжда под някой покрив, да слушаш мелодията на капките и да съзерцаваш танца им в локвите, и това да те издига над баналната действителност, ето поезия в действие.

- Писал ли сте поезия на арабски език? Зарязахте ли поезията на фона на преподавателската дейност?

- Като студент пишех на арабски. Отдавна не го правя. Липсва ми вроден усет за езика, за сетивния колорит на думите. Има достатъчно гениални арабски поети, та да се налага и чужденци да им помагаме. А поезията не съм я точно зарязал. Не пиша стихове. Спира ме и възрастта, и липсата на такава потребност. Струва ми се дори смешно да се изявявам като поет след дълго прекъсване. Но поезията живее у мен и предпочитам да я изживявам. Пиша проза, без да бързам и не за да видя името си изписано с големи букви. В момента работя над роман, но не системно, а за удоволствие – само когато ми се пише.

- Коя от „сурите“ в Корана е най-значима за Вас и защо?

- Според ислямската догматика най-важна е първата, откриващата сура, нещо като „Отче наш“. Въпреки че е най-кратката, в нея се съдържа квинтесенцията на цялото учение. Харесвам кратките поетически сури, наративите, емоционалните отклонения и повторения, своеобразния ритъм, който е трудно да се предаде на български. Поделянето на сури е твърде условно. Кораничното послание трябва да се възприема като цялостен текст, при това не сам за себе си, а задължително разкодиран чрез допълнителна литература: изказвания на Пророка, тълкувания, исторически хроники и т.н.. Коранът е толкова дълбок и сложен, че един човешки живот не стига, за да бъде разбран и да се усети силата на внушенията му.

- Вие сте толкова дългогодишен преподавател в Катедрата по арабистика и семитология при Софийския университет, че имам усещането, че Вие сте отпреди катедрата. Извървял сте всички стъпала на кариерата. Имахте ли спънки по пъта си или винаги изкачвахте с лекота кариерната стълба?

- Наистина съм „отпреди катедрата“, защото тя се обособи години след постъпването ми на работа в Софийския университет през 1979 г. Оттогава са изминали 43 години – достатъчно време, за да се сблъскам с всякакви огорчения. Академичната йерархия има строги норми и срокове за преминаване от степен в степен. Осем години бях асистент, старши и главен, за четири години станах доктор, после доцент, доктор на науките и професор, около 30 години след началните ми стъпки. Бях избиран на ръководни постове в Софийския университет – и начело на катедрата, и за директор на Центъра за източни езици и култури, и за декан на Факултета по класически и нови филологии, един от най-големите в Софийския университет – около 200 преподаватели и 2000 студенти. Особено последната длъжност бе огромна чест и отговорност за мен. Колегите да ти гласуват доверие – интелектуалци от висока класа с международна известност – е сериозно признание. Същевременно в такъв колектив, съставен от амбициозни хора с неизбежните съперничества и конфликти между тях, трябваше да се справям с доста предизвикателства и по неволя да упражнявам власт.

- Малцина знаят, че Вие сте и мой преподавател, мой научен ръководител на дипломната ми работа, Вие ми дадохте зелена светлина да напиша и защитя дипломна работа на тема“ Образът на жената в поезията на Низар Каббани“. Аз съм Ваша студентка и винаги се обръщам към Вас с – Учителю! Кои от вашите възпитаници сте запомнили трайно с нещо? Споделете интересен пример?

- Това е върховна награда – някогашните ти студенти да се обръщат към теб с „Учителю“. За мен беше удоволствие да чета дипломната Ви работа, която почти не се нуждаеше от моите напътствия и още тогава издаваше наличие на талантливо перо. Нашите студенти постъпват в специалността с много висок бал, което е гаранция за равнището на подготовката им и за способностите. Възпитаниците ни се реализират отлично като експерти на престижни длъжности, още повече и защото владеят по няколко езика освен арабския. Бивши наши студенти например са Димитър Цанчев – европейски дипломат, посланик, ръководител на Делегацията на Европейския съюз в Държавата Израел, Пламен Цолов – посланик в Кралство Мароко, Деян Катрачев – посланик в Египет и много други колеги с блестяща професионална кариера. Запомнил съм и момчета и момичета, които са ми правели впечатление с интелектуалните и филологическите си дадености, но са се пречупвали и прекъсвали следването си или са се прехвърляли в други специалности. Много примери могат да се дадат за студенти, които съм запомнил, но тук бих споменал рано и внезапно напусналия ни Валери Колев. През целия си живот той заемаше скромната длъжност библиотекар в Центъра за източни езици и култури и същевременно преподаваше иврит и суахили в специалностите „Арабистика“ и „Хебраистика“.Преведе на български редица художествени произведения от иврит, арабски, амхарски, суахили и хинди, и е първият популяризатор у нас на класически произведения от етиопската, кенийската и танзанийската литература. Автор е на оригинални художествени творби: „Приказки за Праскова и Прасчо“ (2019) и романа „Ние“ (2021), чието отпечатване не можа да дочака.

- Ще ви призная – Вие сте много обичан преподавател от студенти си. С какво успявате да ги предразположите?

- През последните години атестацията на преподавателите е задължителен елемент от кариерното им развитие. Прави се анкета сред студентите и тя е индикатор за отношението им и към съответната дисциплина, и към преподавателя, който я води. Установил съм, че не е възможно всички да те харесват и много ме радват високите оценки. Младите хора имат критично мнение за своите преподаватели, особено за по-възрастните, и е доста трудно да се получи одобрението им. Тук е важно да се отчетат и личните качества на студентите. По-посредствените са по-взискателни. Ако се харесвам на някого, то е защото не изтъквам превъзходството си. Ясно е, че съм натрупал много повече знания в сравнение с начинаещите и че не всеки би издържал моя стоицизъм. Вместо да ги обезкуражавам в и без това трудната специалност, се старая да следвам бащинско отношение и да им вдъхвам увереност.

​- Не се ли изморихте да вливате знания? Не се ли изтощихте?

- Както се казва на шега, луд умора няма. Ако говорим сериозно, преподаването може да бъде и рутинна дейност, и тогава те изпълва с досада и отегчение, но то може да бъде и общуване – двустранен творчески процес на споделяне, и на знания, и на позитивна енергия. Честно казано, пред четенето на лекции предпочитам да пиша своите текстове, но едното се съчетава с другото. Изявите ми пред публика ме ориентират за значимостта на темите, които ме занимават. Ако някой проблем интересува само теб, няма смисъл да ангажираш с него вниманието на хората.

- Проф. Теофанов, за всичките тези седемдесет години съжалявате ли, че се захванахте с арабския? Съжалявате ли изобщо за нещо? Бихте ли променили нещо, ако фортуната ви даде тази възможност?

- Никога не ме е занимавал този въпрос. Приемам съдбата си такава, каквато е. Получил съм дори повече, отколкото заслужавам. Понякога в моменти на лични сътресения съм се опитвал да избягам от предначертания път, но, слава богу, пак съм се връщал. Животът ми е низ от уж случайности и стечения на обстоятелствата. По-мъдър е и по-целенасочен от самия мен. Нищо не е било случайно.

​- Вярващ човек ли сте или религиозен?

- И вярващ, и религиозен. Убеден съм, че Бог е навсякъде и във всичко, или, както се казва в Корана, „Аллах е светлината на небесата и на земята“. А мрака?, би попитал някой. И мрака, бих отвърнал аз. Но това е неуместна в случая тема за дълга полемика.

​- Щастлив ли сте? Какво ви прави щастлив?

- Щастлив не бива да се бърка със самодоволен. Аз съм напълно реализиран човек. Не искам повече да получавам, а само да се раздавам.

​- Имате ли слабости?

- Като всеки човек имам и слабости, и комплекси, и грехове, и залитания. Но имам и една голяма добродетел: не се приемам на сериозно, склонен съм да се уча и да се коригирам.

- Възможно ли и човек да Ви разгневи, предвид невероятно спокойния Ви външен вид, тихия уравновесен говор и скромното потайно поведение?

- Тук някой от семейството ми би се позасмял, защото неведнъж съм избухвал пред тях, а и навън. Иначе кротък и спокоен, при явно неразбиране и накърняване на достойнството ми се превръщам в разярен лъв.

​- Вашето мнение за сегашния ни кабинет в оставка?

- От две години живея в чужбина и не мисля, че съм в течение на ситуацията. Разбира се, трескаво следя новините, но друго е да се усеща пулсът на събитията. България не изглежда добре от дистанция. Перспективите не чертаят щастлива развръзка.

​- Вярвате ли в доброто? Изобщо, съществува ли доброто или Ной забрави да го сложи в ковчега....?

- Доброто не е такова само по себе си. Доброто за един може да е зло за друг. Ной не взима на ковчега само добри животни, а цялото многообразие от двойки, необходими за живота на земята. Вярвам в доброто. То може и да се дави в пълноводието на битието, но диша и съществува.

​- Какво ще пожелаете на себе си за рождения си ден, за тази достойна кръгла годишнина?

- Последното, което бих си пожелал, е дълголетие. Това може да звучи и като проклятие, защото старостта на никого не прощава. Пожелавам си просто здраве, кураж и душевно спокойствие и за мен, и за близките ми, и за истинските хора.

Интервю на Оля Ал-Ахмед