Гражданите трябва да са най-взискателни към тези, за които са гласували

Режисьорът Стоян Радев е възпитаник на доайена проф. Красимир Спасов от випуск 1998 в НАТФИЗ. Сред най-известните му театрални спектакли са „Братя Карамазови“ и „Снегирьов“ по Ф. М. Достоевски, както и „Куклен дом“ на Ибсен. И трите като с червена нишка са скрепени с актьорския размах на Камен Донев, който преди близо десетилетие заслужи наградата на САБ „Икар“ за ролята на Митя Карамазов, а постановката на Пловдивския театър бе в тройката на номинираните най-добри за годината.

Преди броени дни режисьорът свика звездите на Народния театър „Иван Вазов“ Руси Чанев, Мария Каварджикова, Юлиан Вергов, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова, Владо Карамазов, Валери Йорданов, Ана Пападопулу и др. за поредния си проект - „Солунските съзаклятници“ по известната пиеса на Георги Данаилов за събитията в началото на ХХ век, обърнали погледа на Европа и света към България и освобождението на Македония.

Актьорите обожават да работят с него. Но публиката, която преди да стигне до театъра, предпочита да мери градуса на деня с пулса на телевизията и ритъма на площадите, познава Стоян Радев преди всичко като режисьор на медийния сериал на БНТ „Четвърта власт“ и като един от интелектуалците – активни участници в протестите, избухнали миналото лято след назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС и прераснали в „алергия“ към цялата родна политическа класа изобщо.

Факти.бг разговаря със Стоян Радев за актуалната ситуация у нас, за нейните исторически аналогии и перспективите за развитието й; за отговорността на твореца и на онези, които в някой хубав ден бихме желали да наречем истински държавници.

Г-н Радев, започвате работа над пиесата „Солунските съзаклятници“ на Георги Данаилов. Откривате ли нещо общо между духа на онази епоха на страдание и възторзи с настроенията от днешния ден, или те могат да служат за контрапункт един на друг?

Не търся контрапункта, а общото. Важно е да се проследява човешкото усилие назад във времето, да се знае, че твоят път е част от един безкраен общ път. Припомнянето на историята помага да разбереш какво се случва днес и да вземеш решение за утре. Но, извън конкретните исторически аналогии, пиесата повдига вечните въпроси за достойнството, свободата, живота и смъртта. Аз съм развълнуван, както от простия разказ за случили се наистина събития, така и от възможността отново да се срещнем с универсалната дилема на човека, изправен пред избор.

Защо според вас в сегашния момент на крайно омерзение в българското общество – политическа нестабилност, упорство за неподаване на оставки, „режисирана“ банкова паника и т.н., няма масово протестиращи? Умориха ли се хората или вече им е все едно?...

Масови протести имаше много дълго време, по-дълго от когато и да било. Последното масово събиране беще на 14 юни 2014 – една година след началото отново няколко хиляди излязоха на улицата. Разбира се, многолюдното шествие престана да се случва всеки ден по две причини. Първата е, че масовостта нямаше как да изиграе докрай положителната си роля, понеже, за да се сбъдне това добро, опонентът трябваше да има почтеността да отчете мащаба на проблема и да постъпи адекватно.

Но патологичната непочтеност на опонента, който по-скоро започна да извършва отвратителни манипулации, за да запази вече узурпираната властова позиция, направи така, че положителният знак на масовостта можеше да се обърне, от своеобразен правен аргумент тя можеше да стане буквално силов аргумент, да породи реални физически сблъсъци – такива прецеденти започнаха да се появяват. Никой от протестиращите не желаеше да прекрачва тази граница, не желаеше да отговори на недостойната провокация от страна на управляващите, защото самата същност на протестното искане произтичаше от моралния ред, за чието възстановяване хората надигнаха глас. Затова уличните средства отстъпиха място на друг тип въздействие...

Но има и други причини, нали?

Втората причина, засягаща сегашния момент, е, че протестите постигнаха конкретните си цели – и своевременното отстраняване на Делян Пеевски като шеф на ДАНС, и отвоюваната с дълга борба оставка на правителството, и предсрочните избори. Хората не излизат ежедневно на улицата, защото ще получат това, което искат. Аз не мога да се съглася, че протестът не е успял, че оставката няма общо с него – смятам това за поредната отчаяна до абсурд инсинуация на неговите нещастни (в дълбокия всеобхватен смисъл на думата) противници.

Успехът е съвсем конкретен и видим. Нищо нямаше да е такова, каквото е, ако протестът не се беше състоял. Друг е въпросът, че едни злини се заменят от други и хората трябва да са готови да възстават отново и отново. Гражданите трябва да реагират все по-непримиримо, все по-обединено. Не бива да се вярва на престъпниците, които се мъчат да омаловажат тази реакция, напротив – и занапред при всеки действително важен повод улиците трябва да се изпълват с хиляди, които веднага да изразяват своята все по-осъзната позиция. Има смисъл.

А защо всъщност правителството се инати – за да симулира достойнство или за да обслужва нечии политически и бизнес интереси до последно?

Боя се, че думата достойнство повече не може да се отнесе към хората, съставляващи или подкрепящи това правителство. Дали го съзнават, или не, те си нанесоха огромна нравствена щета, която не може да се излекува нито с откраднатите пари, нито с опазените сфери на влияние. Работата е там, че човешкото щастие е непременно свързано с морална хармония, то не може да съществува извън нея – в този смисъл управляващите изгубиха възможността за нормална човешка перспектива. Те сведоха себе си до маймуната, която бръква в тесния отвор, за да докопа храната, която е вътре, но не може да извади ръката си, защото с пълна шепа това няма как да стане. Маймуната е в капан. Ако над инстинкта й да стиска плячката стои по-висше разбиране, то има изход. Ако не – нищо добро не я очаква.

Като режисьор и сценарист на журналистическата сага „Четвърта власт“, а и като обществено ангажирана личност, смятате ли, че медиите се държат адекватно в сложните казуси в страната напоследък?

Може да се каже, че има журналисти с адекватно и достойно поведение. Те връщат смисъла на медиите, които по дефиниция би трябвало да представляват равно отдалечена от всички пристрастия среда, в която фактите придобиват своята обективна сила и аудиториторията може да разчита на тях, за да осигури общото добруване. Станахме свидетели да крайно издевателство върху тази благородна мисия, на политически и икономически произвол по отношение на медийното съдържание, който ще има своите тежки последици дълго време. А сигурно и своите нови рецидиви. Но добрата новина е, че точно в моменти на подобна криза се отличават тези, които могат да противодействат. Има ги. Разбира се, те трябва да са внимателни, защото изкушенията сменят външния си вид.

Как си представяте конфигурацията на следващия парламент и евентуалните коалиции след изборите? Прави ли са скептиците, които твърдят, че положението ще бъде горе-долу същото, както и след вота миналата година?

Ще повторя, че разглеждам постановката “всичко ще е същото” като един от инструментите, с който престъпниците осигуряват възможността да продължат със злоупотребите. Ако гражданите запазят тази степен на активност, която проявиха през последната година, нищо няма да е същото. И тук не става въпрос за наивност – разбира се, че съставът няма как да се подмени веднъж завинаги, разбира се, че зависимостите няма как да бъдат анулирани веднъж завинаги, но при всички положения настойчивата гражданска реакция спрямо злоупотребите с политическа власт ще стане основа за решително и компетентно изграждане на действителен демократичен механизъм. Демокрацията е култура, а културата изисква старателно и упорито усилие в определена посока – като се върви неотменно натам, идват и резултатите. Доказателствата са много. 

Има ли политическа алтернатива за България в лицето на досегашните партии и партийни лидери?

За мен е важно какво става с гражданското общество. Ако то се развива, ще се появят и добрите алтернативи на опорочените партии от годините на прехода. Ще се появяват не като нещо различно, а просто една традиционна форма ще започне да се пълни с автентично демократично съдържание. Защото до този момент нашата държавна уредба е просто симулирана. Няма нужда от съмнителни импровизации и нововъведения, а по-скоро от придаване на действителен смисъл на това, което иначе твърдим, че имаме. Надявам се този смисъл да бъде отстояван от гражданите и провеждан като конкретна политика от техните представители. Много е важно да се разбере, че избирателите трябва да са най-взискателни точно към тези, за които са гласували, тях трябва да държат отговорни. Това е единственият начин критиката да бъде конструктивна и да ражда по-добро качество. Само така се излиза от омагьосания кръг на враждуващите отбори, който просто сменят местата си във властта.

Мислите ли, че 100% мажоритарен вот с право на суверена да отзовава депутати би могло да бъде спасението от статуквото, от политическия алъш-вериш и корупцията?

В духа на казаното по-горе мисля, че не промените на законите, а спазването на законите ще доведе до положителна промяна. Защото и най-съвършеният регламент може да бъде изкористен, ако целта е да стане така. И пропорционалният, и мажоритарният вот могат да бъдат дискредитирани. Разбира се, има механизми, които играят по-успешна превантивна роля срещу корупцията и те трябва да се подкрепят, но най-после трябва да се осъзнае, че която и да е система крие рискове и само простото чувство за справедливост и санкционирането на нарушенията спрямо него могат да представляват някаква надеждна основа. В този смисъл, преди да ковем нови закони, нека се опитаме да спазваме наличните – не само тези от конституцията, а и тези, които всеки съвместен живот естествено диктува.

Самият вие имате ли конкретни Топ 3 предложения към политиците?

Имам едно предложение. Бих препоръчал на политиците всеки ден да си задават въпроса: Това, което върша, прави ли ме щастлив човек? Обръщам специално внимание на щастлив и на човек. Не доволен, влиятелен, богат, опасен, хитър, вероломен, жесток, хлъзгав, едър... Не свиня, хиена, змия, маймуна, вампир, кокошка, катерица, пор... Не. Питането е за щастлив човек... Колкото по-откровено си отговарят, толкова по-добре за всички и особено за тях самите.

Стоян Радев

режисьор