Системата на Путин започна да се разпада

На 16 март 2020 година Конституционният съд (КС) на Русия се самоунищожи. Петнайсет, а скоро и само 11 съдии ще продължат да идват в сградата на Сената в Санкт Петербург, ще пишат нещо зад бюрата си, периодично ща намятат мантиите и ще заседават. Но всичко това вече е съвършено неважно. Съдиите пропуснаха своя шанс да останат в историята като защитници на правото и демокрацията.

Разбира се, репутацията на главния съд в страната беше сериозно подкопана още преди това - най-вече в резултат от безграничната преданост на неговия председател Валерий Зоркин към Владимир Путин. И все пак историята с президентските поправки към Конституцията на Руската федерация е малко по-особена. Нека да си припомним, че през 1989 година КС взе решение по сходен въпрос относно тогавашния президент Борис Елцин. Тогава обаче съдът отхвърли идеята за "нулиране на мандатите". А това, между другото, по забележителен начин илюстрира разликата между онези "дръзки години" и днешния ден. Защото тогава, освен всичко друго, имаше и реална надежда, че ще се появи независимо руско правосъдие.

Никому не е нужен такъв съд

На 16 март обаче конституционните съдии признаха, че тяхното собствено решение по един от най-фундаменталните въпроси за характера на властта в Русия… няма никакво значение. Подобно на героя във филма "Омагьосан ден", КС всеки ден започва живота си наново. А такъв съд с такива съдии никому не е нужен.

След успешно проведената специална операция на Кремъл, вече съвсем официално се разбра: руската държава - това е един-единствен човек. Може да се каже, че в тази констатация няма нищо ново. Не са нови и лакейските нагласи на депутатите-сенатори, и сервилността на съдиите, и безнаказаността на "силовиците", и лъжливостта на държавните медии. Всичко си е така, както беше и досега. Само дето днес вече е официално.

Разбира се, Путин не смята себе си за диктатор. Ако съдим по изявата му в Държавната дума на 10 март, той е искрено убеден, че измъква държавата от епохата на парализа и я повежда към нова стабилност и към някаква бъдеща "сменяемост на властта". Това също не е ново. На практика всеки авторитарен режим се позовава на славното минало, обещава светло бъдеще и е убеден във вечната народна любов. И по-точно - във вечната готовност на народа да се поддава на демагогия и подкупи. Но нека не забравяме, че за всеки авторитарен управник е характерно и още нещо: той никога не осъзнава навреме опасността, за да започне да се променя.

В Кремъл са убедени, че лозунгът "Кой, ако не Путин?" ще е актуален още много години. При условие, разбира се, че с помощта на държавните медии системата продължи да защитава политическото пространство така, както и досега. Когато в едно общество съществува само "първо лице", то естествено няма място за никакви други въпроси, освен за въпроса "Кой, ако не Путин?".

Само че властта не разбира следното: Едно е да си играеш на демокрация в страна с беден демократичен опит. В такава страна има колкото искаш място за създаването на фалшиви опозиционери като Ксения Собчак, на декоративни партии и на уж конкурентни идеи. А Путин може колкото си иска да намеква, че е единственият. Съвсем друго е обаче да се самоназначиш за единствен. Ето как лозунгът се сменя: "Пак ще е Путин - ако не Путин". От днес нататък друго няма.

За Владимир Путин вече няма път назад. В очите на обществото той вече ще носи отговорност за всичко. Занапред вече няма да му помогнат никакви игрички с разни премиери, които марионетният парламент назначава. Руският народ няма опит от живот в демокрация, но има грандиозен опит от живот под авторитарно управление с различни степени на твърдост и жестокост. И бързо разпознава едноличния властник.

Последствията ще са грандиозни

Последствията от 16 март ще бъдат грандиозни, а може би и доста страшни. Парадоксално е, но Путин много по-лесно можеше да стане едноличен властник през 2001 година. Тогава търсенето на "здрава ръка" беше много по-настойчиво, жителите на големите градове - по-бедни, младите хора - по-аполитични. Идеята за "руски Пиночет" просто се носеше във въздуха. Публично я обсъждаха дори такива политици като Анатолий Чубайс. Но да навлечеш латиноамериканския мундир след двайсет години бавно затягане на гайките - за това вече просто е късно. Да не говорим, че се намираме в разгара на икономическа криза, на пандемия и на две войни. И че в днешна Русия хората в големите градове са по-богати, а двайсетгодишните граждани на страната все повече се политизират. Търсене на "силна ръка" все още съществува, но и опонентите на тази идея днес са по-силни, по-многочислени, политически по-опитни и - което е особено важно - по-млади от застаряващата политическа върхушка. Те тепърва ще си казват думата. Освен всичко друго, когато на 16 март отмени формалните правила на политическата игра, Кремъл даде на своите опоненти - настоящи или бъдещи - карт бланш да съборят прогнилата му система.

Съдиите от КС символично подписаха окончателната присъда над днешната система. Присъда, която може да е отложена, но ще бъде необратима.

Константин Егерт е руски журналист, водещ на предаване по телевизионния канал "Дъжд" и автор на седмични колонки за ДВ. Коментарът изразява личното мнение на автора, което може да не съвпада с мнението на Руската редакция на ДВ.

Източник: Deutsche Welle