Проф. Стоянович: По-добър от кога, за чия сметка и дали въобще е бил предишният ни живот

Бившият министър на културата и историк проф. Петър Стоянович даде интервю за БТА, в което обясни какъв ще е светът след заразата.

- Ще бъде ли друг светът след Ковид-19 или постепенно ще възстанови предишния си облик?

- Същият ли е човек след примирена венчавка, след искрена изповед или след смърт на близък? Никога. Затова няма как светът и след тази чума да не е различен.

Всъщност той вече е друг, ние сме различни и връщане към онова, предишното, няма. Дори да е отпреди два месеца.

Прочее, към кой предишен облик да се върне човечеството? Към кое от лицата си? Защото Китай и Швейцария са трудно сравними, Русия и Нидерландия също. Единственото, което ги обединява(ше) до преди пандемията, беше консуматорската нечовечност, самозабравянето, отказът от "страха свише" - независимо как се подрежда той в представите и вярванията. Тоест, обединяваше ги постепенното отдалечаване на човека от Бога. Следващата Френска революция, поредният октомврийски метеж.
Ако трябва да нарека с една дума какво липсваше на цивилизования свят допреди броени седмици, това беше именно нормалността. Защото тя е бариерата пред безграничната лакомия за всичко, сега и веднага. Баща ми обичаше да припомня балзаковата мъдрост, че културата значи мярка. Нормалността е на първо място мярка. От умението да си благодарен ежедневно чак до онова да имаш мярка в отношенията си с околните, във владеенето на собствените си юзди, в мераците, мечтите и щенията си (не си представям по-безбожно нещо от пошла мечта, виж, човешко желание - да: грешката е у нас, "с дума, дело или мисъл").

Колкото по-прост е човек, толкова по настойчиво очаква миналото да се повтори copy-paste; това особено се задълбочава, ако е от средите на демократите веднага след 90-та или на днешните консерватори. От поривите за връщане на Търновската конституция до реставрацията на мустаци и бради à la Napoleon III: това буквално пренасяне на епохи не говори добре за реализма на времето ни, но не е чуждо на мнозина ("транспониране" се казва това на езика на чантаджиите-европейци с оформен нокът на малкия пръст).

Грешно е, но най-вече е глупаво да страдаме за досегашния начин на живот. Той вече е обикновено минало. Може за някого да е "минало незабравимо", но кел файда от подобни спомени. Какъв смисъл от това да се питаме дали по-рано не е било по-добре? По-добре от кога, за чия сметка и дали? Нямали сме с какво да сравняваме тогава. Господ ни изпраща и доброто, и лошото, за да се подготвим за бъдещето чрез страданието и надеждата. Друг е въпросът дали ние ще имаме капацитет да осъзнаем този дар и да го ползваме. Онова, което чувам и чета публично, не ме прави оптимист.

- Можете ли да предвидите конкретни промени в глобален и национален план? Пък и личен.

- Хайде да останем на нивото на личния или поне на ограничения обществен план. За изказвания по глобални въпроси в България бъка от полуграмотни политически парвенюта, които няма да пуснат думата още години наред.

Предвиждам възможности. Не и сигурното им прилагане.

Епидемията Ковид-19, която ще ни съпътства още дълги месеци и постоянно ще напомня за себе си, въпреки обещанията на врачките и рязкото млъкване на овластените, извади на преден план изключителната гражданска деградация на населението в България, но и в почти цялата развита част на света.

Върнете лентата за последния месец и ще видите едно поведение на нашего брата, което с най-добронамерен изказ може да бъде определено като смайващо неадекватно. Нали сме наясно, че в условията на извънредно положение от населението се искаше само да се прави, че работи по интернет, и да благоволи да се напива у дома без многолюдна компания? Да възприемаш това като терор над себе си е повече от разглезване, това е отказ от обикновен граждански дълг и загуба на реализма на понятията.

И до днес е ясно, че в голяма част причините и последствията на епидемията са непонятни и неясни за властите, но това не прави опитите им за въвеждане на някакъв ред и защита по-малко добронамерени, дори искрени (Господи, прости ме!). Уви, претенцията на индивида тържествуваше над всичко. Но когато хвърляш боклука си от прозореца, а имаш претенции към общинското сметосъбиране, това от афронт отдавна се е превърнало в обичай.

По нашите географски ширини просто отдавна не е имало истинска война или епидемия, която да изтреби популацията в някой градец или столичен квартал, където смятат, че се ограничават изконните им граждански или малцинствени права. Трябва ли отново старите да останат без синове, децата без майки и семействата без препитание, за да възстановим у себе си рефлекса за нормалност в света?
Вземете която и да е мемоарна литература от някой голям световен конфликт; по желание на публиката протагонистите на ужаса може да са хитлеристи, маоисти, комунисти, сръбски шовинисти, кхмери, без значение: тогава наистина ще се види какво означава ограничение, издевателство и насилие. Но тъй като спасителното невежество е държавна политика у нас от десетилетия, то възможностите за реални просветени паралели са нищожни. И скучни за блазирания съвременник.
В личен план днешната чума вече действа подобно на участие във властта, копаейки безмълвни окопи или зидайки мостове ("Политиката много хора раздели, но и много събра", мъдро учеше преди години една красива външна министърка). Шегата настрана, но човек трябваше да положи едно единствено, макар и досадно усилие - да си остане у дома, с жената/мъжа и децата. Вярно, така извънбрачните връзки приключиха, а с тях си отиде и тя - истинската любов... Но животът не свърши, нали? Така, когато мъжът казва на жена си: "Колко прекрасно, сега ще имаме толкова време за секс!", тя без много да се замисля изтърсва: "Ама как така?!? Нали е забранено да излизаме..." Пък имайте и мярка, в други държави имат още по-сложни проблеми: според Лукашенко в Беларус жертвите на COVID-19 са пет пъти по-малко от починалите от алкохолно отравяне.

Рефлексът към свобода и наслада е несломим. И скоро ще грейнем, и цъфнем, и вържем. Не защото ще сме добре, а защото просто ще сме забравили. Собствената ни глупост и без това ще е простена по давност. Паметта е ненужно човъркане, затова само някакви натрапчиви хорица днес досаждат с Девети, с Народния съд, с лагерите и изселванията, с убийствата и забраната да имаш бъдеще, с Живков с неговото обкръжение, с царе, превърнати в министри, с всичките герои на Херонимус Бош, плъзнали из цялата власт.

В България градината на удоволствията може да е единствено земна. Затова и сега ще минем през нещата по човешки, като в сериал. Абдоминално ще е гордото ни ехо. След година-две ще умираме от смях заради този коронавирус. Е, не всички ще се смеят, защото някои първо ще са умрели, но нейсе. Други герои ще си родим, щом тези се изпокриха.