Там Дисни беше забранен: какво се четеше в ГДР

ГДР се хвалеше като образована и четяща нация. И наистина там се четеше много, но книгите преминаваха през строга цензура от страна на партията. В много случаи - напълно субективна и произволна.

В ГДР наистина се четеше много. Класически произведения като "Война и мир" на Толстой, "Декамерон" на Бокачо и "Клетниците" на Виктор Юго, научно-фантастични романи и репортажи за места, които човек можеше да посети само във въображението си - заради ограниченията за пътуване. Едно нещо обаче е безспорно: както в много други области на обществения живот, партията контролираше какви книги да се предлагат на читателите в ГДР.

Образованата нация

Пред външния свят ГДР се представяше като "образована нация" и дори като „четящата нация“. Творбите на Гьоте и Шилер бяха гордо развявани като културни ценности на ГДР. "Какви прекрасни времена бяха това за литературата! Клиентите се редяха на опашки пред книжарниците, а книжните базари бяха препълнени с любители на литературата. (....) Но и какви ужасни времена, след като всяка напечатана дума подлежеше на строга цензура", пише Щефан Воле, автор на книги и куратор на изложбата "Четящата страна ГДР".

Общо 20 пана хвърлят светлина върху ежедневието на бившата Източна Германия. Събитието, което връща лентата назад, не е посветено на писателите на страната, а на това как гражданите в комунистическата държава са откривали света за себе си чрез четенето. "Изложбата е история за хората, които винаги са намирали начин да получат литературата, която всъщност са искали да четат", казва историкът Улрих Мелерт.

Книгите на Изтока

Онова, което е попадало в книжарниците и пред очите на младежите от ГДР, се е проучвало много внимателно. Комикси като тези за Доналд Дък или Чичо Скрудж, истории за гангстери и любовни романи от Запада, са се смятали за мръсна литература.

Не е било необичайно в училище чантите да се проверяват за забранена литература. И всеки, който я е внасял, е получавал писмена забележка. Или родителите му са били викани на разговор.

„И в демократичните държави има литература, която не намира място в библиотеките - например порнографски писания, националсоциалистическата или друга екстремистка литература“, казва Улрих Мелерт. „В ГДР обаче тази тенденция е била доведена до крайност", посочва той.

В следвоенния период първо е била забранена нацистката литература. След това обаче са отстранени политически неудобните автори от Запада и комунистическите дисиденти. Библиотеките са отделяли забранените книги на специално място, а шкафът за т.нар. отровна литература е можел да бъде отварян само със специално разрешение.

Нелеката съдба на писателите в ГДР

От писателите се е очаквало да служат на социализма. Като интелектуалци те са били ухажвани от властите, но и наказвани при отклонение от "правия" път. Всяка книга е била преглеждана внимателно. Министерството на културата е решавало дали дадено произведение може да бъде публикувано. Най-вече са се гледали под лупа политическите послания. Не са съществували единни стандарти, така че решението на министерството често е било непредсказуемо и твърде субективно. Лоялните към властта писатели са получавали висок тираж, а критичните - ако изобщо са успявали да преминат през ситото на цензурата – малък.

Това е водело и до автоцензура, но редица автори все пак са се осмелявали да засягат и теми-табу. Книгите на Криста Волф и останалите автори, които не са следвали сляпо линията на партията, са били възприемани на Запад с голям интерес и възхищение. Обратно – в ГДР са били предпочитани книгите с критична насоченост спрямо западната действителност.

33 години след падането на стената, ГДР остана в историята. Но част от нейната литература продължава да се чете и днес.