Правителствата с ротиране на премиера не са някакво чудо невиждано

Правителствата с ротиране на премиера не са някакво чудо невиждано – има ги в няколко държави.

Това коментира във "Фейсбук" Пламен Димитров.

Класическият пример за този политически модел е Израел. Там ротационно правителство е създадено за пръв път през 1984 г. Тогава изборите са спечелени от два политически блока, които получават сравнително равен брой депутати – съответно 44 и 41.

Алиансът на Шимон Перес и партията „Ликуд“ на Ицхак Шамир правят коалиция, като се договарят, че Перес ще е премиер през първите две години на мандата, а Шамир – следващите две. Двете формации си разпределят министерските постове (заедно с още 2-3 малки партии), като интересното е, че по време на своя 2-годишен мандат премиерът има право да уволнява министри не само от своята квота, но и от тази на коалиционния партньор. Уговорката се крепи на честна дума, но е спазена, Перес и Шамир изкарват по 2 години начело на правителството.

Подобен сюжет се разиграва и след изборите през март 2020 г. Тогава е договорено ротиране на премиерския пост между генерала от запаса Бени Ганц, лидер на т.нар. синьо-бяла коалиция, и председателя на Ликуд Бенямин Нетаняху. Този път обаче не се разчита на само уговорка между двамата алтернативни премиери, а е направена промяна в един от т.нар. основни закони на Израел (страната няма конституция), който се отнася до правителството.

Въведено е понятието „алтернативно правителство“, за което се предвижда мандатът на премиера да изтича автоматично като дойде време за ротацията на поста. Така не се налага той да подава оставка и да се формира нов кабинет, а просто в длъжност като шеф на същото правителство встъпва алтернативният министър-председател. Неговият статут е регламентиран в основния закон – записано е, че действащият премиер трябва да иска съгласието на алтернативния премиер, за да уволни някой министър от неговата квота.

През пролетта на 2020 г. е предвидено премиер да стане първо Нетаняху, а след 18 месеца да има ротация и той да бъде сменен от Бени Ганц. Това обаче не се случва, защото в края на 2020 г. правителството не успява да прокара бюджета през Кнесета и така страната отива на нови избори през март 2021 г. След тях обаче политическите сили отново създават широка коалиция с двама алтернативни министър-председатели – Нафтали Бенет и Яир Лапид. Тяхната уговорка е премиер първо да бъде Бенет, а след две години Лапид да го смени. И този път обаче не се стига до пълен мандат, правителството губи парламентарно мнозинство след малко повече от година управление. Насрочени са нови избори, но кабинетът на Бенет-Лапид остава на власт като служебен, докато се проведе предсрочния вот. Бенет отстъпва премиерския пост на Лапид, който по този начин също успява да управлява страната около половин година.

Понастоящем ротационни правителства има в две държави от Европейския съюз – Румъния и Ирландия. При румънците има коалиция между Национал-либералната и Социалдемократическата партии (плюс партията на етническите унгарци), които са се разбрали да излъчват свой премиер за по две години. Първо начело на правителството бе генералът от запаса Николае Чука от името на национал-либералите, а в края на този месец той трябва да бъде сменен от социалдемократа Марчел Чолаку. В Ирландия на изборите от февруари 2020 г. три партии завършват с почти еднакви резултати и получават съответно 38, 37 и 35 места в 160-членният парламент. Две от тях – Фиана Файл и Фиана Гейл правят коалиция (заедно със Зелената партия), като е договорено лидерите на тези две формации да се ротират като премиери по средата на петгодишния мандат. Уговорката е спазена – първо министър-председател става Майкъл Мартин от Фиана Файл, а Лео Вардкар от Фиана Гейл е вицепремиер, като на 17 декември 2022 г. те си смениха местата.

Приложима ли е тази практика в България? Може би, но с някои уговорки. Първо, в Израел, Румъния и Ирландия зад ротационните правителства стоят ясно оформени коалиции от партии, докато в българския случай поне засега се говори, че ПП-ДБ няма да влизат в коалиция с ГЕРБ и да приемат други техни номинации за министри, освен Мария Габриел. Понеже ротационната смяна на премиерите няма как да бъде закрепена в правния мир (за това е нужна конституционна промяна), в българския случай на практика ще имаме две последователни правителства, управляващи по 9 месеца. Ако обаче тази политическа конфигурация не рухне по-рано. Картината се усложнява от това, че трябва да се сменят не само премиерите, но и шефовете на Народното събрание и на парламентарната правна комисия, за което ГЕРБ и ПП-ДБ вече се договориха.

Като начало ротационното правителство сигурно ще почне с въпроси, по които има някакво съгласие между ПП-ДБ и ГЕРБ – съдебна реформа, закони, задвижващи Плана за възстановяване и устойчивост, държавния бюджет за тази година. Но не съм сигурен дали достлука между двете формации няма да се разпадне, когато се стигне до разпределянето на 2-3 милиарда за пътно строителство и ремонти. Спомнете си как завърши живота си правителството на Кирил Петков.