Бойко Борисов от охранител на Тодор Живков се превърна във водещия генерален секретар на неосоциализма

Коментар на доц. д-р Милен Жисов,преподавател по европейска история в Китай

Благодарен съм за коментара на Петър Волгин, препечатан във „Факти,“ озаглавен „За Хитлер и двойните стандарти,“ в който той осъжда хвалебственото слово за Хитлер, произнесено от Николай Слатински. Малко преди това аз също заклеймих това слово като „зловещо невежество“ в статия в „Афера“. Напълно съгласен съм с Волгин: появата на това хвалебствие в една европейска държава е недопустимо!
За съжаление, тази поява е симптом на мащабни явления. В национален план, почвата му е т.нар български „преход.“ Този „преход“ всъщност не е никакъв преход. Не след дълго той ще стане по-дълъг от изходната си точка – социалистическия режим. Той се превръща в постоянно състояние на неосоциализъм – строй, чиито доминантни черти са наследства от социализма.
Нека хвърлим бърз поглед към този строй. Настоящата икономическа система в България е държавен социализъм, в който т.нар. „олигарси“ паразитират върху държавата. Без нея, те загиват. Неосоциалистическа е и властта. Оказа се, че кандидатът за софийски кмет на „Промяната“ е потомък на две поколения офицери от ДС. Току-що назначеният временен главен прокурор произлиза от род на активни борци. Бившият президент Росен Плевнелиев е бивш комсомолски секретар. Сергей Станишев – той няма нужда от представяне. Най-непоклатимият играч в българската политиката след 1989 г. – ДПС, е и може би най-тоталитарната политическа организация. Според теоретиците му, „тоталитаризмът“ е система на пълен, на „тотален,“ контрол на индивида. ДПС е движение, чийто последователи гласуват като твърд монолит, който заличава индивида и който ръководството на движението командва. Чист тоталитаризъм. Баща му е Ахмед Доган, известен агент на ДС. Стигаме, разбира се, и до Бойко Борисов, който, от охранител на Тодор Живков, се превърна във водещия генерален секретар на неосоциализма. Кандидат-кметът на „Промяната“ искал да създаде музей на социалистическия режим. Музей обикновено се прави на неща, които вече ги няма. Защо му е музей, при положение, че социализма си е жив и здрав?
Една от основните патологии на този социализъм беше незачитането на истината. Както е известно, в тоталитаризма, описан от Джордж Оруел, две плюс две не е четири, а пет. Според спомени на свидетел, Милко Балев, вторият човек в България след Живков, веднъж заявил, че ръководството на държавата може да направи така, че две плюс две да стане пет. През социализма Оруел беше буквална реалност. Всеки знаеше, че „Трабант“-а е по-добра кола от „Мерцедес“-а; че капиталистическия свят е „загниващ“; че Живков е политически гений; че България е на прага на комунистически рай. Погазването на истината важеше, разбира се, и за историята. Та, в този смисъл, хвалебственото слово на Слатински не е нищо ново под слънцето. То е метастаза на една доста дълга традиция.
Може би най-шокиращото е, че тази метастаза има международно измерение. Потъпкването на истината днес е станало доминантна черта на запад. В началото на неосоциализма една от привлекателните черти на Запада беше, че там истината беше на почит. Така поне изглеждаха нещата. Конфликтът в Украйна уби тази почит. Грешното уравнение на Оруел се възроди. Прочитът на конфликта, който западните медии насаждат агресивно, е, че един хубав ден злодеят Путин се събудил и нападнал Украйна. Според този разказ, конфликтът няма предистория. Просто един злодей нападнал жертвата си, защото си е злодей. Този разказ е лъжа, която е обидна за хора с историческа култура.
През всичките месеци на конфликта в Украйна в медиите срещнах само два хубави коментара за него. И двата бяха формулирани от историческа перспектива – от акад. Георги Марков и от Хенри Кисинджър. И двамата обръщаха внимание на историята на конфликта. При тях нямаше злодеи. Имаше анализ на конкретни исторически събития, произтичащи от една много сложна история.
Както в България, така и в международен мащаб, живеем в свят с нови математически правила. Две плюс две вече официално е пет. И у нас, и на запад. Нека не забравяме, че Оруел е замислил „1984“ като описание на патологични явления в следвоенния Запад. Ще доживеем ли времето, когато две плюс две пак ще бъде четири? Дано, защото петицата може да доведе света до катастрофа!