Аз съм собственик на футболен клуб в България и живея още в миналия век

Професионален футбол в България практически няма. Причините са много, но тази, на която съм се спрял в днешния си коментар, е начинът, по който се управляват клубовете у нас. Той е толкова остарял, че мястото му е в музея, където е и прословутото четвърто място на Световното в САЩ.

Гриша Ганчев се слави като един от най-богатите хора на Балканите, но причината далеч не е в успехите му с футболните клубове, които ръководеше през годините. Те се оказват едно луксозно негово хоби, както кралските особи във Великобритания или Монако си отглеждат състезателни коне. Да, преди той имаше небивали успехи с Литекс, когато успя да счупи хегемонията на Левски и ЦСКА и да проправи пътя за инвеститори от ранга на Кирил Домусчиев. Днес обаче в ЦСКА ситуацията е плачевна, въпреки амбициите за строеж на нов стадион. На клуба му липсва всякаква структура, която да отговаря на съвременните стандарти за професионален спорт.

На „Армията“ треньорите биват сменяни като носни кърпи, а всяка година през отбора минават по десетима нови играчи с краткосрочни договори. Това би могъл да бъде работещ модел, ако въпросните получаваха минималните заплати за сектора, но вместо това виждаме един Алън Пардю, за когото се твърди, че прибира по €30 хил. на месец, а Греъм Кери и Брадли Мазику си заработват по €15 хил. за същия период. Да не говорим, че има и редица наемници, които ползват клуба за тренировъчен лагер преди да си намерят истински отбор, какъвто е случаят с Карло Мухар. Като нещо не ни харесат, гоним ги, те се жалват на ФИФА и после се чудим кой пил и кой плащал сметката.

В същото време българите в клуба се превръщат в малцинство, макар по цял свят местните таланти винаги да са гръбнака. Или поне е така в отборите от нашата черга. На Валентин Антов се гледа като на ценна и в същото време непотребна вещ, от която може да се изкарат едни пари. Нищо, че е резерва във втородивизионния Монца.

Снимка: БГНЕС

Преди време попитах Стойчо Младенов, защо не залага повече на местни момчета, които да играят с повече желание, макар и без извънреден талант, а той ми отговори, че всеки, който му се докаже, ще получи шанс. Това бе в дните, когато ЦСКА играеше в групите на Лигата на конференциите, а Жеферсон, Мухар, Кери и останалите легионери не изглеждаха толкова нелепо, колкото във финала за Купата на България. Въпросът ми някак бе приет с насмешка, а днес виждаме един Левски, който е изграден основно от момчета, които цял живот са мечтали за синята фланелка. Най-вероятно никога няма да наречем някого от тях следващия „Гунди“, но е факт, че дават винаги най-доброто от себе си за тима, а това се харесвай най-вече на феновете по трибуните.

Снимка: БГНЕС

Много далеч съм от мисълта, че „сините“ могат да служат за особено добър пример, по отношение на собствениците си през годините, но Наско Сираков там поне стигна до извода, че въвеждането на работещи модели за работа изискват време и доверие в хората, които се заемат с тази тежка задача. Друг е въпросът, че Левски отдавна трябваше да изпадне във фалит, да бъде изхвърлен в „кучешките“ нива и да започне пътя си към изкуплението оттам. Убеден съм, че дори тогава отборът щеше да има същия този шанс, за да спечели Купата на България, както стори ЦСКА през 2016 г., защото феновете отново щяха да са зад любимците си, „Герена“ пак щеше да се пълни, а масираните дарителски кампании нямаше да пълнят гушите на онези, които докараха клуба до това дередже.

Време е Гриша Ганчев, Венци Стефанов, Христо Крушарски, Цветомир Найденов и всички останали, така наречени, футболни деятели да влязат в XXI век, защото останалата част от света се развива, а ние още си живеем със спомените за славните години на българския спорт. В противен случай ще продължим да играйкаме нещо, което прилича на футбол, докато отбори от Литва, Кипър, Казахстан и Молдова продължават да никнат на европейската футболна карта, пренаписвайки съвременната история на играта.