Великите отбори в историята на футбола: Ливърпул и ерата на английска доминация

През последните години английският клубен футбол неизменно е най-популярният в световен мащаб. Неговата златна ера обаче се корени в едно друго време и се отъждествява с името на един отбор. Ливърпул бе неизменният европейски доминант в края на 70-те и началото на 80-те години. Между 1977 г. и 1984  г. Купата на европейските шампиони бе спечелена на 7 пъти от английски отбори, в 4 от случаите тя отиде в ръцете на червените от Мърсисайд, което ги превърна във футболна марка, отпечатала се в сърцата на феновете на британския футбол.

Началото на легендата за Ливърпул е поставено през 1959 г. с назначаването начело на отбора на шотландския специалист Бил Шенкли. Треньорът заварва клуба във Втора английска дивизия, с полуразрушен стадион и затънал в посредственост. Шотландецът освобождава 24-ма от наличните играчи и привлича нови, коренно изменяйки лицето на тима. Три години по-късно мърсисайдци се завръщат в първото ниво на английския футбол и никога повече не изпадат от там. През 1964 г. Ливърпул печели първата си титла на Англия след 17-годишна пауза. Тя е последвана от още 2, съответно през 1966 и 1973 г.

През 1971 г. в отбора пристига и най-голямата звезда в онзи период - Кевин Кийгън. Шенкли го привлича за скромните 35 000 паунда от Скънторп, който по това време играе в долните дивизии. Кийгън е взет, за да изпълнява ролята на халф, но се оказва, че е доста по-универсален. Англичанинът притежава изключителна скорост, има много добра техника, а въпреки ръста си от 1,73 м се оказва много добър и в печеленето на въздушни двубои. Той демонстрира изключителен голов нюх, а ударът му позволява да бележи голове от всякакви позиции.

Шенкли вижда природните му дадености и още във втория му сезон в отбора трансформира халфа във втори нападател, играещ зад уелския стрелец Джон Тошак. Кийгън и Тошак много бързо формират нападателно дуо, каращо  всеки съперник, било европейски или английски, да трепери при споменаването на името Ливърпул. Нападателното дуо се допълва от живата легенда на отбора Йън Калахан. Калахан е чедо на клубната академия - играе в отбора още от годините във втора дивизия. Принципно титулярната му позиция е на дясно крило, но след дълго лечение на тежка контузия Шенкли го преквалифицира във вътрешен халф, запълващ празнината, оставена от Кийгън.

Мърсисайдци могат да се похвалят и с изключително стабилен вратар в лицето на Рей Клемънс, привлечен през 1967 г. С цялата тази плеяда от силни футболисти отборът поема по пътя на европейската слава през сезон 1972-1973 г. Печели титлата на Англия през този сезон, но същественото постижение е трофеят от тунира за Купата на УЕФА. Червените достигат до финалния мач, където чака един от германските колоси по онова време - Борусия Мьонхенгладбах.

Битката за трофея по онова време се решава в два мача с разменено гостуване. Ливърпул печели своето домакинство с разгромното 3:0. Два гола вкарва Кевин Кийгън, един добавя Лойд. Вторият мач е изключително драматичен, като между 31-вата и 40-ата минута Юп Хайнкес дава преднина от 2 гола за германците. Остатъкът от срещата е съпроводен от драматични проблясъци в защита от страна на английските играчи, които в крайна сметка запазват резултата и печелят Купата на УЕФА с общ резултат от 3:2. Бил Шенкли вече е наложил своя клуб като европейска марка и английски колос, така че с гордост се оттегля през 1974 г., оставяйки отбора в ръцете на своя асистент Боб Пейсли.

Като състезател Пейсли се е доказал като абсолютна легенда на Анфийлд, играейки като неизменен титуляр между 1939 и 1954 г. Като треньор обаче ролята му е по-различна. Шенкли е поставил основите на една легенда, Пейсли обаче трябва да изгради нейните кули.

Той не променя почти нищо от почерка на Шенкли, а просто надргажда оставеното от него. Общо взето Ливърпул практикува футбол, в който няма много блясък или атракция, но пък който се отличава с изключителното себераздаване на играчите, с борбата за всяка педя терен от първия до последния съдийски сигнал. С този си стил мърсисайдци печелят титлата на Аглия през 1976 г. и отново извоюват Купата на УЕФА след триумф над белгийския Брюж, след драматично 3:2 в домакивнството и равенство 1:1 в гостуването.

Въпреки че през 60-те и 70-те те са успели да се наложат като английски доминант, на континента името на мърсисайдци все още стои в сянката на Манчестър Юнайтед, който под водачеството на Мат Бъзби успява да спечели Купата на европейските шампиони през 1968 г. Времето на живот в европейската периферия обаче вече е приключило и Ливърпул влиза в борбата за европейския връх, като е сочен от много специалисти за фаворит.

Мърсисайдци достигат безпроблемно до четвъртфиналите, където обаче ги чака френският гранд Сент Етиен. Англичните губят гостуването с 0:1, а в домакинския им мач се разиграва изключителна драма. Кийгън открива резултата още във втората минута и нещата изглежда потръгват. Французите обаче изравняват в 50-ата минута и червените имат  40 минути, за да вкарат два гола. Те в крайна сметка падат в 59-ата и 84-тата, което праща Ливърпул на полуфиналите. Там безпроблемно бива отстранен швейцарският Цюрих с общ резултат от 6:1 и идва време за финала.

На римския Стадио Олимпико мърсисайдци са очаквани от познат противник. Съдбата отново ги сблъсква с Борусия Мьонхенгладбах, където играят суперзвезди като Юп Хайнкес, Берти Фогтс и Алан Симонсен. Отборът е воден от Удо Латек, който налага Байерн Мюхнен на европейския футболен Олимп в средата на 70-те. Германците безспорно разполагат с повече футболно качество, но през целия мач са твърде неуверени, играят страхливо, не се осмеляват да нападат по-смело. Ливърпул пък действа по добре изпитания начин: борба за всяка педя терен, себераздаване и организиране на бързи атаки.

Макдермът дава преднина за англичаните в 28-та минута. Равенството е възстановено от Симонсен в 51-вата. По ирония на съдбата червените защитници Томи Смит и Фил Нийл вкарват в 65-ата и 83-тата, пращайки Ливърпул в Рая. Отборът най-сетне е в семейството на европейските колоси. 1977 г. е ознаменувана със златен дубъл, съчетаващ титлата на Англия и КЕШ. Този триумф обаче бива засенчен от новината, че Кевин Кийгън е решил да премине в германския Хамбургер, привлечен от солидната заплата, предлагана му оттам. Трансферът взривява Анфийлд, където феновете са бесни на бившия си любимец номер едно. Неговата липса обаче е запълнена от друга легендарна фигура - Кени Далглиш.

Шотландецът е типично острие. Скоростен, комбинативен, играещ както по крилото, така и в центъра на атаката. Той заема мястото на Кийгън толкова ефективно, че само за няколко месеца феновете забравят английския гений и вече са в краката на шотландския герой. С него идва и друг шотландец -  халфът Греъм Сунес. Начинът, по който той следи играта, комбинативността и уменията за печелене на персонални двубои превръщат халфа в живото сърце на Ливърпул. Така, с напускането на Кийгън, червените не само че не са отслабени, те дори са по-силни.

През 1977-1978 г. отборът прави страхотен поход в КЕШ, отстранявайки последователно Динамо Дрезден, Бенфика и Борусия Мьонхелгадбах. Финалът се играе пред 92 000 души на английския Уембли, а Ливърпул триумфира над белгийския Брюж с гол на Кени Далглиш в 62-рата минута. Англичаните вече разпознават мърсисайдци като своя европейски боец.

Европейският триумф обаче е помрачен от загубата на титлата от дебютиралия от второто ниво Нотингам Форест. Нотингам се превръща в кошмар за мърсисайдци, след като ги отстранява още в първия кръг на КЕШ, при подновяването на надпреварата през 1978 г. Впоследствие предвожданият от Брайън Клъф отбор достига и до заветния трофей. 

Ливърпул все пак успява да спечели титлата на Англия през 1979 г. Въпреки че са шампиони, каръкът продължава да гони червените, които отново отпадат в първия кръг на КЕШ, този път изненадващо отстранени от Динамо Тбилиси. През 1980 г. съответно Нотингам дублира титлата от КЕШ. Ливърпул обаче отново извоюва английската титла и 1981 г. прекратява чакането на третия европейски трофей. Мърсисайдци отстраняват последователно ОПС Оуло, Абърдийн и ЦСКА София.

Голямото изпитание е на полуфинала, където чака предвожданият от Карл-Хайнц Румениге Байерн Мюнхен. Първият мач завършва 0:0. Вторият е изпълнен с единоборства и предпазливост. Ливърпул повежда с 1:0 в 83-тата минута с гол на Алън Кенеди. Румениге изравнява в 88-ата, но време за повече няма и равенството в Мюнхен изпраща Ливърпул на финала в Париж. Там пък чака Реал Мадрид, в който блестят имената на Дел Боске, Кънингам и Камачо. 

Червените печелят с 1:0 след гол на Алан Кенеди в 82-рата минута. Това е последният мач на Боб Пейсли начело на клуба: след поредния си трофей той се оттегля на върха на славата си, оставяйки отбора в ръцете на асистента си Джо Фейгън. Тимът има нужда от освежаване след като титлата е загубена от Астън Вила. Фейгън печели титлата на Англия през 1982 г., но е огорчен от отпадането на отбора на четвъртфиналите на КЕШ. Там Ливърпул е отстранен от българския ЦСКА София. Домакинството си англичаните печелят с 1:0. Гостуването обаче бива загубено с 0:1 след гол на Стойчо Младенов. В продължението отново Младенов бележи за 2:0, записвайки най-великата победа в историята на българския клубен футбол.

Междувременно на Анфийлд изгрява нова звезда. Уелсецът Йън Ръш  пристига през 1980 г., превръщайки се в най-култовия нападател в историята на червените. Ръш е типичен таран, консумиращ усилията на отбора в офанзивен план. Той идеално си пасва със стила на Кени Далглиш и двамата оформят нападателен дует, останал в аналите на световния футбол. Шотландецът е типичното бързоного острие, опериращо по целия фронт на атакуващата линия, помагайки както на халфовете, така и нападателите. Ръш пък е заплаха номер едно в противниковото наказателно поле. Нюхът му към гола, умението да се позиционира правилно, както и борбеността, подкрепена с чудесна физика, помагат на уелсеца да се превърне в голмайстор номер едно в историята на Ливърпул. С това нападение отборът печели три последователни титли на Англия между 1982 и 1984 г. Настъпва времето за още един европейски триумф.

През сезон 1983-1984 г. в турнира за КЕШ мърсисайдци преминават през Одензе, Бенфика и Динамо Букурещ. На финала ги чака италианският Рома. Римския гранд изживява златната ера в историята си, като в неговите редици блестят звезди като Бруно Конти, Пауло Роберто Фалкао, Роберто Пруцо и Франческо Грациани. Финалът се играе на домашния стадион на италианците - Стадио Олимпико в Рим, така че всичко сочи, че те са фаворитите в срещата. Самият Джо Фейгън настройва отбора си на тази вълна, като изготвя стратегия за здрава игра в защита и изчакване на шансове за контраатака.

Рома определено е отборът, който доминира играта по време на финала, но пък Ливърпул е тимът, който просто знае как да изиграе един финал. Англичаните разчитат на отборната игра, опитват се да обхождат целия терен и да са максимално сигурни в защита. Те получават преднина още в началото на мача, след като в 15-ата минута Фил Нийл се възползва от груба грешка на вратарят Марко Танкреди и бележи първия гол. Рома връща равенството в края на полувремето след гол на Роберто Пруцо.

Редовното време и продълженият преминават в позиционна игра, като и двата отбора не смеят да рискуват. Така се достига и до първия в историята на КЕШ финал, който се решава с дузпи. Точно там и вратарят Брус Гробелаар сътворява един от легендарните моменти в световния футбол. Когато Грациани се отправя да изпълни четвъртата дузпа за Рома, резултатът е 3:2 за Ливърпул. Тогава Гробелаар започва да танцува и да се кълчи на гол линията, опитвайки се да разсее италианеца.

Това дава резултат и той изпраща топката над вратата. Впоследствие Алън Кенеди е железен и дава на Ливърпул четвъртия трофей от КЕШ. Червената емблема вече се е отпечатала върху Европейския континент, а мърсисайдци са най-популярният клубен отбор в света.

За съжаление златната ера за Ливърпул и английския футбол въобще завършва по възможно най-трагичния начин. През 1985 г. червените губят титлата на Англия от градския си съперник Евертън. За сметка на това обаче достигат до пореден финал за КЕШ. Техен противник е италианският доминант Ювентус, разполагащ в редиците си със суперзвезди като Мишел Платини, Паоло Роси, Чезаре Прандели и Марко Тардели. Това изглежда като мач-мечта, изправящ едни срещу други най-големите звезди в онзи период от развитието на футбола. Върху този сблъсък обаче остава черното петно на това, което се случва преди самата среща. Датата е 29 май 1985 г. Стадионът е белгийският „Хейзъл“.

В минутите преди старта на среща английските фенове започват масов бой и нахлуват в сектора на италианските тифози. Те съответно отвръщат на удара и настава масова анархия, която няма как да бъде овладяна от белгийските полицаи. Една от бетонните стени на стадиона рухва, погубвайки 39 от италианските запалянковци. Ранените са стотици. Това обаче не трогва английските ултраси, които цял час след това продължават да замерят с бутилки и да предизвикват италианците.

Когато редът най-сетне е възстановен, зад кулисите текат спорове дали мачът въобще трябва да се състои. В крайна сметка той започва с близо 2 часа закъснение. Футболистите обаче са шокирани от случилото се и си личи, че към този момент въобще не им е до футбол, а срещата е съпровождана от постоянно напрежение. В крайна сметка Ювентус печели с 1:0 след гол от дузпа на Мишел Платини, но след края на мача сълзите са не от радост, а от болка. Самият Платини заявява, че срещата въобще не е трябвало да започва.

Веднага след края на мача покрусеният Джо Фейгън заявява, че се оттегля. 29 май пък завинаги остава в историята като най-позорната дата, която футболната игра познава. Впоследствие УЕФА взима жестоки мерки, лишавайки всички английски отбори от права за участие в турнирите на Стария континент за период от 5 години. В Англия пък започва преструктуриране на футбола и масова акция срещу футболните хулигани. Този ден слага и края на ерата на Ливърпул и английската доминация, но става основополагащ за културата на „театралния“ английски футбол, според която хората ходят на стадионите, сякаш са на опера, и която познаваме до днес.

Бил Шенкли, Боб Пейсли и Джо Фейгън изграждат един Ливърпул, наложил на Стария континент доминация, затвърдила името му като най-великия британски отбор в годините, в които английските отбори са неизменно на европейския връх. Те вкарват в кръвта на отбора онова ДНК на европейски успехи, бетонирало го като един от вечните европейски колоси.

Между 1973 и 1985 г. отборът печели 8 титли на Англия, 1 купа на ФА, 2 купи на УЕФА, играе 5 финала на КЕШ, от които печели 4 и извоюва една Суперкупа на Европа. Кевин Кийгън печели „Златната топка“ през 1978 г. и 1979 г.

Отборът на Ливърпул, победил Рома на финала на КЕШ през 1984 г.:

Гробелаар, Нийл, Лоуренсън, Хансен, Кенеди, Джонстън, Лий, Сунес, Уилън, Далглиш, Ръш