Един от най-старите резервати в България е създаден през 1934 г. с постановление № 1388 на МЗДИ, разширен със заповеди № 300 на МГОПС от 1976 г. и № 976 на КОПС от 1980 г., с обща площ 2873 хектара, за да се запазят естествените реликтни гори от бяла мура и черна мура, които са местообитания за разнообразен животински свят. Надморската му височина варира между 1200 и 2884 метра. През 1977 г. резерватът е включен в листата на биосферните резервати към програмата на ЮНЕСКО „Човек и биосфера“.
Близо 60% от територията на резервата е заета от вековни гори, в които преобладават бялата и черна мура, срещат се също бял бор, черен бор, обикновен смърч и ела, съобщиха от Министерство на околната среда и водите. Средната възраст на горите в резервата е над 150 години, а горите в района на Малка Джинджирица са на възраст около 500 - 550 години. Високите части на резервата са заети от клекови формации, чиято възраст е около 100 години. Средната височина на тези храсти е от 1,5 м. до 2 м., на отделни места те достигат до височина 3 м.
Резерватът е местообитание на около 500 вида висши растения – много от тях с изключително висока консервационна значимост според редица български и европейски документи. Видове като планински явор – жешля (Acer heldreichii), Йорданово зеле (Brassica jordanoffii O.E.Schulz), щитовиден лапад (Rumex scutatus), планински божур (Trollius europaeus), дълговлакнеста теменуга (Viola crinita Wedd.), могат да се наблюдават само в района на резервата. Локалните (местни) ендемити са 10, българските ендемити – 8, балканските – 13, в Бернската конвенция е посочен 1 вид, в IUCN – 8 вида, реликтните (останали от ледниковия период) видове са 5. В Червения списък са включени 31 вида. В Червената книга през 2013 г. са включени 52 вида от растенията, опазвани в резервата.
С името на резервата са свързани много местни поверия и легенди. Връх Баюви дупки (2820,7) , 7-и по височина връх в Пирин и циркус Баюви дупки, над който се извисява върхът, са част от резервата „Баюви дупки – Джинджирица”.
Според Илия Тинтилов от Историческия музей в Разлог названието би могло да се свърже със старобългарската дума „бай” – голям, велик, богат. Така тълкуванeто означава „големите дупки” или място, богато на дупки. И днес често думата „бай” се използва като обръщение към по-голям, възрастен човек. В тукашния говор пещерите, които са много в този циркус, поради карстовия характер на района, се наричат дупки.
Гледайки от Разложката котловина циркуса и ограждащите го върхове и била, той прилича на човешко лице, като двете му части, разделени от хребета Средоноса, представляват две огромни дупки, приличащи на големи очи. Друго предположение е, че наименованието идва от личното име Байо (Баю). Според една легенда, в тези дупки се криел младеж, търсен от турците. Той имал сестра, която му носела храна и казвала, че отивала при баю си – батко си, и оттам дошло името.
Джинджирица е гориста местност под билната линия, свързваща върховете Даутов, Плешки, Пирин и Седелец, в посока местността Предел, влиза в територията на резерват „Баюви дупки – Джинджирица”. Някога хората вярвали, че в гъстите гори на Джинджирица бродят зли духове, наричани джинове, от „джин” (лош дух, ар.) Според Тинтилов думи като „джин”, „джиркам се” – мярвам се (в местния говор), са в основата на името на местността.
Според друго предание, някога пастирите не смеели да остават да нощуват по поляните в тази местност, страхувайки се от джиновете. Един се престрашил най-после, след него и други. Те оградили поляните със синджири,а местността започнали да наричат Синджирица. Един ден вълци нападнали стадото на овчар. Изплашен, мислейки, че това са джинове, той хукнал към местността Предел викайки: „Джин у Синджирица, джин у Синджирица!”. Оттогава местността започнали да наричат Джинджирица.
Смята се, че думата има латински корен и е останала от пастирите власи. „Джинджире” означава зъбен венец, правейки аналогия с ридовете Голяма и Малка Джинджирица, чиито била са насечени (назъбени).
Напиши коментар:
КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА
1 годжи
21:40 21.07.2015