Развенчаните икони

Най-амбициозният нов архитектурен проект в света е Кулата на свободата в Ню Йорк, която трябва да заеме мястото на разрушените при атентата на 11 септември 2001 г. кули близнаци. Когато през юни 2006 г. бе съобщено, че тя е избрана да запълни терена на Световния търговски център, неговият дизайнер Даниел Либескинд обяви възторжено пред "Ню Йорк таймс": "С малко доработки той може да стане икона на града". 102-етажният небостъргач няма как да не бъде забелязан, но дали това ще е достатъчно да бъде смятан за икона?, питат се скептично настроени архитекти. И какво представляват сградите, превърнали се в строителни култове?
,
Една от първите модерни архитектурни икони е Операта в Сидни, строена от 1957 до 1973 г. по проект на шведа Йорн Утсон. Тя бе призната за символ на Австралия, но 88-годишният Утсон се е зарекъл никога да не стъпи в нея и държи на думата си. Той е сърдит на властите, че не са уважили неговата концепция за вътрешно оформление и че дори не са го поканили на откриването на сградата. Операта е забележителна и запомняща се. Но с какво? Според автора на книгата "Иконични сгради" Чарлз Дженкс белите й форми наподобяват морски вълни, корабни платна, миди или съвкупяващи се костенурки. Нито една от тях няма връзка с музиката, но пасва на пристанището на Сидни. Според Дженкс иконичните сгради са фино равновесие между необикновена, запомняща се външна форма и вътрешна символика. Това е вид енигматика.

Но повечето запомнящи се сгради нарушават доста грубо финото равновесие между образ и съдържание и затова не заслужават преклонение като икони. По принцип не е задължително успешната икона да бъде функционална. Операта в Сидни, чиято цена излезе 10 пъти повече от проектната, никога не е служила добре по предназначението си - използва се главно като концертна зала, а не като сцена за оперни спектакли. В някои случаи нефункционалността е простима, но в други води до провал.

Такъв е примерът с Олимпийския стадион в Монреал, проектиран от парижкия архитект Роже Тайибер за игрите през 1976 г. Неговият сгъваем платнен покрив, висящ на стоманени въжета от наклонена колона с височина колкото 40-етажна сграда, представляваше революционна идея в архитектурата. Но механизмите на покрива вечно заяждаха, силни ветрове го събаряха и накрая бе заменен от неподвижна конструкция. Оказа се, че за съкрушителния един милиард долара градът е получил мрачна и твърде обременена с бетон сграда. Монреалци така и не обикнаха модернистичния си стадион и му лепнаха прозвището "Големия бухал"."

През 80-те години френският президент Франсоа Митеран одобри многомилиардна програма, наречена Големите проекти. Тя предвиждаше строеж на внушителни сгради с амбицията да станат национални икони. С изключение на стъклената пирамида на Йео Мин Пей в двора на Лувъра и парижкия Институт на арабския свят на Жан Нувел, повечето други сгради излязоха архитектурни боклуци: една раздута национална библиотека, помпозна бизнес сграда във формата на арка в парижкия квартал Дефанс, парк на архитектурната лудост в квартала Вилет. Най-големият провал може би е новата опера на Площада на Бастилията, открита през 1989 г. Младият канадски архитект Карлос Отт, избран чрез международен конкурс, създаде проект на студена и тромава композиция върху сковаваща площ. "Монд" я описа като "носорог във вана". Единствената радостна последица бе, че разкошната Гран опера от ХIХ в. на Шарл Гарние получи ново признание като център на музикалния живот на френската столица.

Китаецът Йео Мин Пей успя в Париж, но се провали в Хонконг. Централата на Бенк ъф Чайна бе най-високата сграда извън САЩ, когато бе завършена през 1990 г. 72-етажният небостъргач с триъгълни форми имаше нещастието да бъде вдигнат с четири години закъснение и само на няколко улици разстояние от получилата световно признание сграда на Хонконгската и Шанхайска банка. 47-етажната постройка е значително по-ниска от небостъргача на Пей, но представлява радикално преосмисляне на високите офисни сгради чрез наблягане на хармонията и равновесието за разлика от геометричното упражнение на Бенк ъф Чайна.

Грандоманията със сигурност излиза скъпо, но не и непременно ефектно. Примерът на Купола на хилядолетието в Лондон е показателен. Многофункционалната зала, вдигната в чест на настъпването на новото хилядолетие, струваше близо 789 млн. лири (днес близо 1,2 млрд. евро). Тя трябваше да бъде тържество на технологията и прогреса, но след като стана жертва на политически скандали, не успя да се напълни със съдържание и да привлече очакваните посетители. Екипът на знаменития Ричард Роджърс, който е автор на две световни строителни икони - центъра "Помпиду" в Париж и сградата на застрахователната компания "Лойдс" в Лондон - създаде чрез Купола на хилядолетието смайваща инженерна конструкция. Но нейната стойност като култова постройка е минимална. Тя изглежда точно такава, каквато е - палатка. Истинската британска икона на новото хилядолетие стана Лондонското око - гигантското виенско колело край Темза.