Кои са циклопите

От една година "Одисея" ме привлича като магнит. Преди това я четях с по-малко удоволствие, отколкото "Илиада", защото преводът на Георги Батаклиев далеч отстъпва пред вдъхновеното интерпретаторско изкуство на Блага Димитрова. Но и в този малко спънат превод, съкровищата на втората колосална Омирова творба не спират да поразяват. Читателят открива все нови и нови, дори ако поглъща поемата непрекъснато, хвърляйки се да я чете отначало в същия ден, в който е приключил предишния прочит. Няма да говоря за художествената ѝ сила, чувството за необят, свежестта на внушенията, които те карат да усещаш наяве боцкането на солените морски пръски и мириса на недокоснатите от човешки дъх лесове. Ще отбележа само мимоходом изключително сложната композиция, разгръщането ѝ в две нива - земно и божествено - което сякаш предизвиква моментно спиране на времето при преминаване от едното измерение в другото, многократните разкази в разказа, които у всеки друг биха предизвикали хаос и биха унищожили общата структура на творбата, още повече когато тя е в стихове - а у Омир само усилват нейната жизненост и динамика.

Ще отмина невероятните познания на Омир във всички сфери на човешката дейност, владеенето на тънкостите във всевъзможни занаяти и науки, които ни оставят с впечатлението, че поетът е бил последователно и земеделец, и пастир, и тъкач, и зидар, и корабостроител, и астроном, и моряк. Свръхчовешката точност и правдивост на Омировата география и топография, които са по-достоверни от спътникови координати, в "Одисея" - една поема за пътешествия - са получили още по-грандиозен размах, отколкото в "Илиада" - ситуирана в една единствена, ограничена във времето и пространството, точка.

(...)

*

"Одисея" далеч не е само приключенска творба, но и като такава надминава всички произведения от този жанр в световната литература. Това е разказ за исторически събития в най-малките им подробности, документирани от гений. Историческа правда, облечена в гениални хекзаметри, която трябва изцяло да приемем, с всичките ѝ великани, нимфи, богове и сирени, ако искаме да се изтръгнем най-сетне от заблудата за маймуните.

Срещата с Полифем на острова на циклопите (Девета Песен), разиграла се почти веднага след заминаването на Одисей от Троя, е отправна точка в поемата. С ослепяването на циклопа, Одисей си навлича яростта на бога на моретата Посейдон, която ведно с други по-нататъшни беди (светотатственото заколение на кравите на Хелиос), го обрича на десетгодишно скиталчество. Защото е нездравословно да разсърдиш бог, управляващ стихията, която те обкръжава.

(...)

Кои са циклопите според Омир? Ето какво разкрива поетът в същата Девета песен от "Одисея":

"Правдата те не познават, без мяра надменни, опрени

на боговете, не сеят с ръце и не порят земята.

Всичко у тях без сеитба, без оран обилно се ражда -

ръж, ечемик и пшеница, а вейките лозови леят

вино по гроздове тежки, и Зевс ги подсилва с дъжда си.

Нито събрания свикват, ни правни закони познават,

волно сами обитават високите чуки планински

и пещерите дълбоки. А властвува всеки отделно

и над жени, и над рожби. За другия никой нехае."

Следователно, въпреки твърдението на Полифем, че "ние, циклопите нехаем за егидоносеца Зевса /за боговете всевечни, защото сме много по-силни/", боговете все пак ги подкрепят или иде реч за други, много по-древни, всесилни божества, създатели и помощници на еднооките великани? Циклопите са отлични пастири, а както е видно от цитата, събират с лекота и плода на земята, но по някакъв друг способ, без да упражняват тежкия земеделски труд. Омир не споменава нищо за ковашкия занаят, в който, по думите на други древни автори, циклопите са ненадминати майстори, но неговият разказ се отнася, наистина само за живеещите на острова на Полифем. Циклопите не признават закони - поне не човешките закони - и живеят разпръснато на семейства, без да са обединени в общество. Това се потвърждава и от твърде вялия интерес, който другите циклопи, съседи на Полифем, проявяват към нещастието на съплеменника си. Това е знак за разпадащ се, угасващ обществен организъм, който изживява последните си дни и чиито членове са обречени на изчезване.

Въпреки че битът им на острова е примитивен, работните им навици загатват за принадлежност към някаква древна цивилизация и общество, основано на труда и порядъка. Това личи от впечатлението, което прави на Одисей и другарите му изключителният ред в пещерата на Полифем, макар че дъното ѝ все пак е пълно с овчи тор:

"Влязохме ний в пещерата и ахнахме в миг от почуда.

Сирене цели кошове открихме. Гъмжаха кошари

с агнета, още с козлета, от него редени по възраст -

първите рожби отделно, родитбата средна отделно,

малките също отделно. Препълваше и суроватка

всички съсъди - ведра и гърнета, в които доеше."

Подобно е и удивлението на данайците, докато мълчаливо наблюдават умелата работа на своя "домакин", преди той да забележи присъствието им:

"Седна тогава овците си той да дои и козите

всички поред и под всяка наместваше нейното малко.

В същото време отля половина от бялото мляко

и го подсири, изсипа го в кошници, плетени гъсто,

втората част исполинът разля из различни съдини,

щом зажаднее да има напитка и после вечеря."

Но, както знаем, противно на собствените му очаквания и приготовления, нея вечер менюто на великана е съвсем друго.

(...)

*

Как изглеждат циклопите? Отново имаме само описанието на Полифем, най-дивия сред тях, но едва ли и останалите са били красавци по човешките критерии:

"Слисваше страшният изрод, не беше по образ приличен

на хлебоядните хора - същински бе връх той обрасъл

на планина непристъпна, над всички корони възправен.

Чудовищната сила на колоса може да бъде преценена по тежестта на камъка, служещ за врата на пещерата му:

"Скален отломък повдигна и отвора с него препречи -

толкова тежък, че двадесет и две колесници големи

четириколни, не биха го мръднали нито за малко.

Ето такава скала необхватна постави на входа."

Ръстът му е съизмерим с овчарската гега, която така и не успява да си приготви, защото тъкмо тя става оръдието на неговото ослепяване:

"...там до кошарата лежеше огромната негова гега,

ствол от маслина дивачка. Отсякъл го беше циклопът

с него, когато изсъхне, да броди по паша. Той беше

истинска мачта на тъмен, на двадесетвеслен товарен

кораб, който с търбуха преплува огромната бездна."

На фона на всичко това, Одисей вероятно е съжалил за екстравагантното си желание отблизо "да види циклопа, дано ни предложи гощавка". Но е късно, входът е заприщен, изход няма, жертви и палач са в клопката, исполинът-злодей ехидно се наслаждава на кървавото си превъзходство, а после в мрака на пещерата ролите се разменят..

*

Приведох повече цитати, отколкото е прието да се използват в една историческа статия, за да посоча с какви подробности изобилства както епизодът с Полифем, така и цялата поема. Омир сякаш разглежда под лупа всяка прашинка. Тези подробности понякога нямат никакъв принос за общото течение и внушение на разказа - особено тези, които правят Полифем донякъде симпатичен, описвайки го като способен труженик, а не само като кръвожаден урод. Защо Омир включва всички тези детайли?

Само по една причина - защото разказва за истински лица и случки, а не за въображаемо пътешествие. Те са свидетелство както за автентичност на одисеевото странстване, така и безспорен подпис на едноличното авторство на Омир. Лъжата се бои от подробностите, въображението няма нужда от тях, а сборното авторство не ги съхранява. Следователно "Одисея" е поема за истински събития, преживени от един пътешественик и разказани от един единствен автор.

*

Свикнали сме да превеждаме словото "циклоп" като "едноок", но то всъщност означава "кръглоок" - буквално Кръгло око. Преди да започна тази статия, узнах и един неизвестен досега за мен медицински факт - съществуването на синдрома "циклопия". Това е рядко срещана генетична мутация в ембриона на човека и животните, при която се засяга главния мозък, както и много други системи в организма. Лицевата част на черепа у новороденото е деформирана, като вместо две очи, то има само едно - голямо и кръгло - по средата на челото. Носът липсва или е заменен "нефункциониращ нос във вид на мускулен хобот, който се намира над централното око или на гърба". Дишането е крайно затруднено. Такива деца или са мъртвородени или живеят от няколко часа до няколко дни. Смъртността е стопроцентова. Тази аномалия обаче ме кара да смятам, че реалното съществуване на циклопите в дълбоката древност е повече от възможно. Присъствието им в нашите гени означава, че са присъствали и в нашето минало. При съременните технологии, които откриват пътя към необозрими възможности на генното инженерство, идеята да ги приемем за рожба на генетичните експерименти на напреднала древна цивилизация, съвсем не изглежда толкова фантастична. Те обаче са били не само жизнеспособни, а и - предполага се - много по-дълголетни от човека. Явно понякога са влизали в сексуални връзки с представители на човешкия род и се е създавало поколение, което обаче бързо се е израждало - за това говори и посочената генетична мутация. Природата, както винаги, е отхвърлила намесата в нейните тайнства, оставайки ни само горчив спомен за тях.

Кой е бил способен да се отдава на подобни експерименти? Тук няма да обсъждам множащите се доказателства съществуването и мощта на Атлантида. Омир е населил басейна на Средиземно море със странни създания, чийто родител е или Атлас или Посейдон (което по същество води в една и съща посока). Тези създания обладават свръхчовешка физическа, интелектуална и технологична сила. В епохата на Троянската война и на Одисеевите странствания, материкът Атлантида отдавна вече е потънал, но огнищата на тази планетарна култура продължават да блестят. В зоната на Егейско море се наблюдава особена концентрация на "аномални" явления и същества - сфинксове, кентаври, панове, нимфи, че даже и един Минотавър. Причината не може да бъде друга, освен съществуването на научно-експериментална база на остров Крит, която се е помещавала в прочутия Лабиринт. За такава тайна научна лаборатория говори самото име на острова - Крит - скрит, крипта, скривалище - както и името на града Кносос - гноси, познание. Вече писах подробно за това в книгата си "Връх България". Тази лаборатория вероятно е прекратила дейността си още по времето на цар Минос - с бягството на Дедал, т.е. две поколения преди Одисей. Твърде възможно е циклопите, които във времената на "Одисея" вече представляват малка, изолирана, измираща раса, да са забравени рожби на тази научна база, оставени на произвола на съдбата. Разбира се, не е изключено техният произход да е много по-древен.

Людоедството на циклопите, както и на великаните лестригони, естествено, не е начин на препитание, а зъл, отчаян опит за сплашване и отпор срещу настъпващия човешки мравуняк. Сетна воля да докажат, че все още са по-силни и продължават да владеят света.

Полифем е син на бог Посейдон и нимфата Туза. Интересно е, че думата "туза" (tusa, tuusa) съществува и днес в езика на жителите на швейцарския кантон Тичино - единственият изцяло италофонски кантон в страната - и означава момиче, девойка, дъщеря. Според тамошните учени, населението на кантона произхожда от племето лепонзи (leponzi), които представляват част от лигурите и етруските. Суфиксът "-zi", който указва множествено число и поставен след топоним или етноним, означава жителите на дадено селище (територия, държава) или представителите на даден етнос, на български простичко се превежда с наставката "-ци" - лепонци - също като врачанци, видинци, варненци и т.н. Жителите на село Болгаре в Ломбардия, например, се наричат bolgarenzi, т.е. болгаренци, българенци. Колкото и да се напъват руснаци, поляци и всякакви други, да се изкарат най-преки роднини на етруските, паралелите с тоя славен народ водят директно към тракийския етнос и към най-чистите му наследници - българите. Последните ми изследвания в Италия показват, че съществува една много древна тракийска подложка, прамайка на италийските народи, влязла в етногенезиса на италианския народ, обусловила неговия език и култура, отделно от ранносредновековните български анклави, които съществуват почти по цялата територия на Апенинския полуостров. Тепърва ще изследвам значението на редица топоними в кантон Тичино, но един първичен поглед върху тях вече ми поднася паралелите между името на река Тичино и река Тича, между името на българското село Бошуля и това на тичинското Boscioli, между думата "порой" и името на село Foroglio (което означава точно порой) и много други. В Тичино съществува и думата "рабош", чието значение е точно като в българския - изписан, изрисуван.

Ето защо почти сигурно е, че в тракийския език думата "туза" има същото значение на "дъщеря, момиче, девойка". В тая връзка името Кретуза на съпругата на Еней, загинала в пожарите на разрушената Троя, би могло да се преведе като "дъщеря на Крит".

Името на майката на Полифем - Туза, (момиче, дъщеря) - не ни дава много сведения. Или напротив - дава ни достатъчно. Тя е била едно момиче, в чиито гени са се намесили могъщите атланти.

Известно е, че другото име, с което древните са наричали Атлантида, е Посейдония. Това име и днес носят два града - Сидон в Ливан и Медина-Сидония в Испания. Съдейки по значението на древния финикийски град Сидон, твърде възможно е и той, както и иберийският му събрат, да са основани от атлантите. Още повече, че те имат особено разположение един спрямо друг - финикийският Сидон се намира в най-източния

край на Средиземно море, а иберийската Сидония - в най-западния, почти до Гибралтар. Не е изключено в дълбока древност, днешната Медина-Сидония дори да се е издигала на самия морски бряг, непосредствено до Херкулесовите стълбове, а впоследствие морето да се е отдръпнало и очертанията на сушата да са се променили. Диодор Сицилийски съобщава за град-близнак на финикийския Сидон, основан на иберийския бряг, който обаче учените засега отъждествяват с Кадис. За град Посейдония (Пестум) в Кампания, Италия, няма да говоря, защото неговото основаване се датира (засега) в по-късна епоха - тази на гръцката колонизация. Думата "сидон" най-вероятно означава "град". Това се подкрепя и от името Медина - буквално "град", което арабите прибавят към вече съществуващото Сидония, когато завземат иберийския полуостров. Като "град" или "държава" бихме могли да преведем и името на прочутата Посейдония - Атлантида. Но безусловната власт на Атлантида над световното море още в древността е придала на това слово друг смисъл, който далеч надхвърля буквалния превод. Бог Посейдон, въплъщение на самата Атлантида, е "повелител" на моретата. Ехо от неговото име със значение на "повелител, господар, властелин, непобедим", откриваме в арабската дума "Сид", чиито произход вероятно е много по-стар от арабите. За куриоз, в речника в Интернет, обясняващ значението на собствените имена, се твърди, че женското име Сидония има френски корен и означава "дюля".

Така че, дешифрирайки произхода на циклопа Полифем, можем да кажем, че той е син на представител на суперрасата на властелините и на едно обикновено момиче.

*

Но какво означава името Полифем? Разните показалци, обясняващи имената на омировите герои, твърдят в един глас, че смисълът на това име е "този, който говори много". Каквито и кусури да има Полифем, едва ли можем да го обвиним в празно дрънкане. Още повече, че в митологията (наречена "древногръцка", а всъщност тракийска) съществува и друг герой на име Полифем, съпруг на сестрата на Херакъл, който взема участие в похода на аргонавтите, а по-късно загива в сражение срещу халибите. Нима той също е бил бърборко? Явно, това с "многото говорене" е първосигнално обяснение, основаващо се на думата "поли" - много. Но то не може да бъде ключ към името Полифем. Какво обединява циклопа Полифем и Полифем, зетя на Херакъл? Сестрата на Херакъл не е проявила лошия вкус да си избере циклоп или човекоядец за съпруг, иначе това щеше да бъде изрично указано в митовете. Значи общото между тях не е нито че са циклопи, нито че са людоеди. Но сестрата на грамадния Херакъл със сигурност също е имала огромен ръст и не се е омъжила за някой лилипут. Ето кое свързва двамата Полифемовци - и двамата са великани. А великаните живеят в пещери.

"...съзряхме там пещера исполинска накрай в канара до морето. Лаври засеняха входа. "

Така описва Омир романтичното обиталище на Полифем. На помощ ми дойде старинната дума "полый, полая" - запазена все още в руския език - празен, кух. В речника на родопския диалект се открива едно специфично произношение на думата "плъх" - "польх", същество, което обитава изоставените кухини. Това е обяснението и на думата "полюс" - отвор, северен, южен - към кухата земя. Интересна е звуковата близост между антонимите "поль" (кух) и "полн" (пълен). Доколкото, според легендите, човешкият род също е създаден в пещерите, може би това е обяснението за произхода и на понятията "полис" (град, държава) и "популус" (народ). Всъщност думата "исполин" има същото обяснение - същество, излязло от/из пещерите, кухините. Дали произходът на думите "поле", "поляна" не е идентичен - пространство, опразнено от дървета? Ще отбележа в тази връзка, че отдавна още, замисляйки се над името на селото Каверньо, (Cavergno) в швейцарския кантон Тичино, в което понастоящем живея - и свързвайки го, разбира се, с каверна, кухина, пещера - ми хрумна, че тази дума означава "къща на змиите" - "са" ("къща" на местния диалект) и "vereni" (змия). За мен това е единственото възможно обяснение на думата "каверна", обиталище на змейовете ил нагите, наричани от предците ни "гиганти" (гигени, гигери - гущери), получовеци-полузмии с грамадни размери, са същества, различни от исполините, които имат изцяло човешка телесна форма. В дълбоката древност хората отлично са съзнавали разликите между расите на гигантите, на исполините, на циклопите и пр. Объркването им става в по-нови времена. Но всички те живеят в пещери.

Ако първата част на името Полифем (поли -) идва от "пещера", то какво означава втората му част - "фем"? Евреите добавят понятието "-филим" (мн.ч.) към названието на всички тези небесни или хтонични раси на великани (и не само). Но древногръцката (тракийската) митология се задоволява с частицата "-фим" накрая и аз съм склонна да ѝ отдам право. Думата "нимфи" потвърждава догадката ми, че "фими" е общо название на същности, същества. Понятието "елфи" носи същата наставка. Християнската традиция ни говори за серафими и херувими (херуфими?), населяващи висшите небесни сфери. Следователно твърде възможно е името Полифем да означава "пещерно същество.

*

Доскоро смятах сцената с Полифем за най-страховита в "Одисея" и ненадмината в световния литературен паноктикум на ужасите - във всички случаи негов първообраз, негова матрица:

"...И дума не ми отговори злодеят.

Само подскочи, ръце към другарите клети протегна

и като хвана двамина от тях, ги удари в земята,

паленца сякаш. Опръска потеклият мозък земята.

Той ги разкъса на части, приготви ужасна гощавка

и като лъв, в планината откърмен, ги стръвно нагълта,

без да остави по тях ни месо, ни утроба, ни кости."

Това се повтаря още два пъти. Шестима другари на Одисей загиват по тоя отвратителен начин. Но Полифем има срещу себе си изобретателя на Троянския кон. И на свой ред става жертва на лукавството на Одисей, който спасява себе си и останалите шестима от капана, в който сам ги е вкарал:

"Взеха те ствола маслинен със тежкия остър завършек

и го забиха в окото на спящия. Почнах провесен

другия край да завъртам, тъй както строител на кораб

свредел в гредата забива, а другите с ремък я дърпат

вляво и вдясно надолу, а свределът стърже неспирно.

Тъй нажежения връх завъртяхме в окото циклопско.

Кръв го обливаше топла, щом стволът навлизаше в него.

Пламъкът целите клепки с мъхнатите вежди опърли.

Вътре окото гореше, а дъното страшно цвърчеше.

Както ковачът топор или бойна секира

в ледена течност потапя и съска звънливо металът,

за да получи закалка, така яростта си усилва,

тъй на циклопа окото засъска под ствола маслинен.

Ревна циклопът ранен, от рева прокънтя канарата.

Скочихме ние встрани ужасени. А той от окото

яростно кола изтръгна, потънал в кипящите кърви,

хвърли го обезумял надалеч и размаха юмруци."

Крайният натурализъм на тези картини прави епизода с Полифем най-потресаващ в "Одисея", по-ужасяващ дори от зловещия разказ за Сцила и Харибда, в който Сцила също поглъща шестима моряци, но поне натуралистичното описание на това човекоядство ни е спестено. Тъй като няма да се спирам изобщо на сцената със Сцила и Харибда, ще отбележа мимоходом, че името Сцила е лесно разгадаемо. В италианския език, който е сборен резултат от латинския и другите тракийски диалекти, буквосъчетанието "sc" пред мека гласна се чете като "ш". Полученото име "Шила" означава буквално "шия", тъй като в старинния български "шил" е просто една разновидност в произношението на "шия". А Сцила е имала цели шест дълги и уродливи шии. "Шила" означава жила, сухожилие - на санскрит.

Човекът побеждава чудовището. Правдата тържествува. Но чия правда? Нима Полифем е отишъл при Одисей? Нима човекът - точно този човек, комуто е посветена "Одисея" - не е далеч по-ужасно чудовище от циклопа-човекоядец? От няколко години - откакто осъзнах истината за гърците ("данайците") като завоеватели и поробители на тракийските земи - една друга сцена от поемата далеч надхвърля за мен по своя ужас и трагизъм класическата история с Полифем. Тя се съдържа в една от финалните песни на "Одисея", които би трябвало да увенчаят завръщането на славния герой в Итака и повторното отвоюване на неговия застрашен трон. Подир описанието на кървавата баня, която Одисей устройва за женихите на Пенелопа (наричани ту "данайци", ту "ахейци", така че не се разбира дали става дума за тракийски бунт или за просто домогване на гръцката знат към ръката на царицата), Омир хвърля към читателя няколко светкавични стиха, една моментна снимка, запечатала ужасната истина, която поетът изпраща като стрела в сърцата на потомците.

Това е чудовищната мъст, с която гъркът поразява най-беззащитните - своите тракийски роби, дръзнали да проявят неподчинение и да оспорят властта му. Две от нейните жертви са децата на Долий, тракийски роб, когото Икарий, бащата на Пенелопа, подарява на своята дъщеря в деня на нейната женитба. Долий със сигурност не е прост човек, тъй като господарите му поверяват да управлява техните имения. Целият му живот минава в робско подчинение. Но децата му - момичето Меланто и момчето Мелантий - използват отсъствието на Одисей, за да се възбунтуват. Това не е просто робско своеволие в отсъствие на господаря, а осъзнат бунт, който за Мелантий продължава и след като Одисей оповестява завръщането си. Меланто, заедно с други "порочни робини" е обесена, а за Мелантий са запазени всички мъчения, които развилнелият се садизъм е способен да изобрети. След като е оставен да прекара цяла нощ на покрива на двореца с вързани в един възел на гърба ръце и нозе, така че гръбнакът да се превие до крайност и няколко чифта стави да изскочат от гнездата си, той е свален и извлечен в задния двор:

"там му отрязаха с мед безпощадна носа и ушите

и му изтръгнаха пола за гозба на гладните псета,

после ръце и нозе потрошиха му ожесточено."

Никой ужас в "Одисея" не може да се мери с този. Това е един от последните акорди в триумфалния финал на поемата. Омир не го е вмъкнал случайно. Той трябва да ехти като тръба, да тътне като гонг в нашето българско съзнание. Всъщност името Долий означава мъка, болка. "Децата на Долий" - бих написала отделен труд с това заглавие.

Какво се е променило днес? Нима не ни управляват същите чудовища?

Автор: Милена ВЪРБАНОВА, из книгата "Атланти и чудовища", 2018 г.