5 истории - доказателства за неповторимата лоялност на кучетата (Част 2)

Не си и позволяваме да се съмняваме в това, че кучето е най-добрият приятел на човека. Неговата неповторима преданост просто няма аналог. Затова тук събрахме още 5 истории, които го доказват. Тези хора разказват за начините, по които четирикраките им приятелчета са засвидетелствали своята лоялност пред тях.

***

Намерих кучето ми Сузи в приют, където беше оставена в категорията „кауза пердута“. Малък страхлив пинчер с интелигентни очи, тя никога не лаеше. 24/7 – не се чуваше и звук от нея. Никакво лаене. Нещата не се промених и дори когато я прибрах вкъщи. Ако искаше нещо – храна, вода, разходка, започваше да тича от една стая в друга. Тогава една вечер, когато вече бях полу-заспала в леглото ми, чух заглушен шум от лай, който сякаш идваше от много далеч. Не можех дори да си помръдна клепачите – сякаш целият свят се беше стоварил отгоре им. Накрая, много трудно, успях да се събудя и видях, че моето куче лае! Тогава осъзнах, че е имало теч на газ вкъщи. Без Сузи щях да заспя и никога повече да не се събудя. Моята малка спасителка!

***

Преди почти три години на майка ми беше поставена диагноза рак. Диагнозата беше потвърдена на 30 декември същата година. Това, което последва бяха 2 операции и труден рехабилитационен процес. Тогава завършвах гимназия. Всички се приготвяха за изпити, бал и т.н., а аз прекарвах всяка нощ в болницата, лежейки до майка ми. Майка ми се справи с болестта – някак си тя си отиде. Що се отнася до мен – и аз се справих с изпитите. Но кучето ни се разболя. Случи се веднага след като мама се оправи. Нямаше какво да се направи: туморът е сериозна болест. Майка ми е сигурна, че кучето ни е взело нейната болест върху себе си.

***

Имам далматинец, който се казва Сами. Когато беше на седем месеца излязохме на разходка в парка. Изведнъж без причина Сами изчезна в една от алеите. Аз го последвах. Гледката, която се разкри пред мен ме смрази: Сами седеше отстрани на пътеката и притискаше малко момиченце към цветната леха с гърба си. Пред тях стоеше глутница улични кучета, а моето ръмжеше срещу тях. Много се уплаших, но грабнах една пръчка от земята и се опитах да изгоня кучетата. Не след дълго те се предадоха и аз останах с кучето от едната страна и малкото момиченце от другата. По-късно момиченцето ми обясни, че глутницата е хукнала към нея, но кучето ми се е появило от някъде и я е спасило. Моят герой!

***

Когато бях на 5 спасих кученце от блато. След това то живя с нас за около месец, но тъй като баба ми вече имаше две кучета, го дадохме на съседите. След шест години малкото кутре вече беше голямо куче. Един ден, когато приятелите ми бяха на гости, кучето се откачи от веригата си и изтича на улицата. Спомням си как приятелите ми се разтичаха във всички посоки, а аз останах като залепен на място. Кучето хукна към мен, след това започна да ходи нормално. Спокойно ме приближи, седна и зарови глава в ръцете ми. Аз само го погалих и му казах „Благодаря ти, блатното ми приятелче!“ Това беше най-искрената благодарност, която съм отправял в живота си.

***

Загубих крака си в инцидент преди години. Сега най-добрата психологическа подкрепа, която някой ми дава, идва от лабрадора ми – Принцеса. Когато излизаме на разходка тя свива една от лапите си и започва да ходи на 3, а не на 4. Никой друг не ми показва такова съчувствие.