Похитителят на банката в Сливен: Сгреших

През март Стефан Петров изправи на нокти цяла България, след като похити клон на банка в Сливен и взе заложници. Сега той живее в килия два на три метра и признава, че е сгрешил, но когато ти падне пердето пред очите, губиш контрол.

Пред бТВ Петров признава, че е бил подготвен за висока присъда, но ще обжалва с надеждата тя да бъде намалена под десет години. Казва, че ще е трудно, но ще гледа да се справи.

Стефан имал финансови проблеми, който в един момент прерастват във фаталния импулс. Споделя, че не е мислел реално какво ще се случи, взел е решението на секундата, без да го обмисля и да прецени какво може да се случи. Смята обаче, че медийният интерес му е изиграл лоша шега.

„Ако бях премислил нещата, нямаше да се стигне до това, но няма връщане назад.”, казва той.

Във фаталния ден Стефан взема личния си пистолет и тръгва към Сливен. Влиза в първата банка, която му се изпречва на пътя. Не знае колко служители има вътре, просто нахлува. Признава, че е имал известни колебания, но емоциите са надделели над разума. Стреля срещу охранителя, защото той направил рязко движение, което го изплашило: „Казват, че съм влязъл и съм почнал да стрелям, за да убия охранителя, но не е така.”

Ситуацията се развива само за няколко секунди и Стефан разбира, че нещата са различни от планираните и всичко се обърква. Твърди, че не е имал умисъл да убива и се опитал да помогне на простреляния охранител. Притеснява се за живота му, тъй като едно убийство значи вероятна доживотна присъда. Разговаря с полицай, който му казва, че няма опасност за живота на ранения, по радиото обаче чува съвсем друго.

„Уплаших се. Дадох си сметка, че излизане няма, ще получа доживотна присъда.”, казва Петров. И Разказва, че похитените служителки са били много уплашени. Помни ги всичките, както и имената им, но не иска да ги изрича. Стефан си говорел с тях, опитвайки се да ги убеди, че не иска да ги нарани. Избира да пусне първата жена, защото тя не се чувства добре.

След 40 часа без сън и само на вода той е на ръба на самоубийството. Споделя, че само психологът на полицията и най-добрият му приятел са знаели как се е чувствал в момент, в който си мисли, че всичките му близки са се отрекли от него.

„Не си правя планове, защото никога не съм предполагал, че може да ми се случи нещо такова.”

Стефан казва, че е имал жена до себе си, но не иска да говори за това. Споделя обаче, че не е чувствал любов без пари.

За кратко време губи много близки – майка, баща, баба и дядо. Затваря се в себе си, но има приятели. Не се смята за аутсайдер. Разбира от медиите, че е осиновен – никога не е подозирал, но не може да съди родителите си.

В килията говори повече със себе си и признава, че е постъпил „детски”. Простил си е. Не сънува кошмари за случката в Сливен, но го плаши неизвестността.

„Има два варианта – или ще успееш, или не, аз не успях.”