Програмно правителство - най-доброто решение

Избирането на Румен Радев за президент на страната се дължеше на едно основно негово качество – той не беше политик. С други думи, отсъствието на политически качества се оказа предимство, което пък значи, че в очите на хората политиците като цяло са поставени под един знаменател и това е знаменателят на едно дълбоко недоверие. Накратко казано – избирателите са отвратени от политиците и политиката. И тъй като избирателят наистина е суверенът, колкото и да се спекулира с тази дума, политиците ще трябва да се съобразяват с него, а не обратното. Логичното следствие е, че политиците в България имат сериозна тема за размисъл. И поведението им след предстоящите извънредни парламентарни избори, очевидно трябва да бъде различно от конфронтацията, партизанщината и омразата, с която се отличаваше политическият живот у нас през последните вече 7-8 години.

През това време не бе постигната нито една значима външнополитическа цел – вратите на Шенген са все така здраво заключени отвътре с холандски ключ; все така далеч-далеч на хоризонта се мярка и еврозоната и по-точно - „чакалнята“ за еврото ERM II, да не говорим за членство в еврозоната. За него ще може да се кандидатства след поне една година престой в „чакалнята“, чиито врати са все така непристъпни за страната ни. И който си е мислил, че с усилията на една партия или една личност могат да се постигнат дългосрочни национални приоритети от стратегическо значение би трябвало честно да си признае, че е се е лъгал.

Какво да се прави оттук нататък?

Преди всичко да се има предвид, че е напълно възможно служебното правителство на президента Радев да бъде начело на страната по-дълго от очакваните около три месеца – два месеца до изборите и още един до съставянето на следващия редовен кабинет. Просто защото никак няма да е лесно да се направи стабилен Министерски съвет, излъчен от голямо парламентарно мнозинство. А защо изобщо е нужно такова широко парламентарно мнозинство, биха попитали скептиците. И отговорът е ясен – именно защото времената на партизанщината и конфронтацията, на правителствата на малцинството или „плаващите, тематични“ парламентарни мнозинства са вече в историята. С този начин на управление на този етап е приключено. Дори и някои политици да се опитат да работят в такава посока и се поддадат на инерцията на партийния егоизъм, в крайна сметка отново ще се стигне до избори и точно те ще се докарат до такава електорална катастрофа, спрямо която шамарът с избора на генерал Радев ще им се стори приятелско намигане. Ето защо най-вероятната и най-разумна формула на управление на този етап би била програмно правителство с ясни и постижими за изпълнение цели и задачи, създадено на широка парламентарна основа, позволяваща включително и промени в Конституцията, без каквито неизбежната съдебна реформа няма как да бъде извършена.

Именно уточняването и съгласуването на програмата и състава на такова правителство би отнело повече от месец или два, през което време служебният кабинет ще трябва да упражнява своите права и отговорности. Но със сигурност времето и усилията биха си стрували, ако в крайна сметка резултатът гарантира реална стабилност на страната. Не стабилност като партиен лозунг, а като успокояване на обстановката и постигане на предвидимост и предсказуемост в действията и политиките на изпълнителната власт. Тези политики всъщност не са цел на управлението, а средство за постигане на по-важни цели, сред които дълбоки реформи в цели сектори.

Модернизация на администрацията и административното обслужване

Има две ключови области, които незнайно защо се подценяват от всички правителства от прехода. Всъщност, знайно е – липсата на дългосрочно планиране и целеполагане в рамките на повече от един мандат. Като се имат предвид българските политически нрави, подобно очакване граничи с научна фантастика, но е единственото обяснение защо теми като демографската криза и икономическата активност на населението продължават да са извън обсега на реалните държавни политики. Не става дума за усилия на неправителствени организации или за ведомствени напъни на ниво изпълнителна агенция на едно или друго министерство. Необходима е дългосрочна и добре координирана държавна политика в тези области. И ако за демографията е необходим специален отделен анализ, то за втората тема е очевидно - от мащабни програми за развиване на финансовата грамотност в училищата до трайно подобряване на бизнес климата в страната – всичко това изисква внимателно и сравнително енергично планиране, така че финансирането на всички важни мерки да бъде уточнено още това лято и да бъде заложено в бюджета за 2018 г. Ако не се инвестира в тази сфера, няма как да бъдат подготвени днешните ученици като икономически грамотни и активни граждани утре.

Банковият сектор като пример за политиците

Като се говори за доверие, политиците могат единствено да вземат пример от банковия сектор. Доверието е определящо винаги, когато става дума за пари. Никой не поверява парите си на хора и институции, на които не вярва. Това обяснява и фактът защо огромната маса от хора не влагат своите спестявания в малки бизнес начинания – сигурно защото правилата за малкия бизнес у нас, доколкото има такива, са в пряка зависимост от непосилно чиновническо бреме на всички нива - а постоянно влагат в банкови депозити. Ето защо вложенията на домакинствата в банките продължават да нарастват, въпреки че предлаганата от финансовите институции доходност е на исторически ниски равнища, като в началото на 2016 също слезе под психологическата граница от 1%. Само през септември на същата година спестяванията на населението са се увеличили с близо 101 млн. лв. и достигат 43.8 млрд. лв., като за цялата година сумата им се е повишила с близо 3 млрд. лв., или 6.7%.

Това е един изключително обективен показател и в този смисъл политическата класа ще има пълно основание да претендира за високо и трайно обществено доверие тогава, когато хората започват да инвестират спестяванията си не в банкови депозити с по-малко от 1% годишна доходност, а в бизнес начинания и инициативи. И ако трябва да продължим с онези закачки, чрез които по-деликатно се казват откровени истини, то спокойно можем да кажем, че доверието е ключов фактор за управлението на страната, то начело на страната трябва да застане валутния борд.

Политиците да поемат пълната си отговорност

Ако наистина утрешните управляващи искат да се държат като държавници и стопани на страната, а не като промъкнали се битови крадци, които си плюят на петите и бягат от апартамента при първото проскърцване на някоя врата, те трябва да поемат цялата отговорност на управлението. Това означава да бъдат поставени на мястото им всякакви групи за натиск от неправителствения сектор, които на практика влязоха в изпълнителната власт, принуждавайки не само цели министерства, но и цели сектори да изпълняват вредните им за развитието на страната, но добре осребрени за тях самите желания и прищевки. Всички блокиращи развитието на страната групи, сред които най-ярко се открояват някои „зелени“ активисти трябва да бъдат лишени от възможността да спират развитието на цели сектори като туризма, например. Един доказал своето високо европейско ниво отрасъл на икономиката ни е поставен в унизителна и с нищо неоправдана зависимост от корпоративно зависими, изпълняващи чужди поръчки неправителствени организации. И това продължава и сега, когато изкуствено ограничената инфраструктура на зимния ни туризъм се задъхва от невъзможността да поеме огромния за сегашните си възможности наплив на туристи буквално от целия свят.

Политиците у нас трябва да влязат в ролята си на държавници и да поемат своята пълна отговорност като управляващи, а не разделят власт и отговорност с нелегитимни и от никого неизбирани т.нар. неправителствени организации, които полека-лека се превърнаха в някакви странни полу-правителствени групички – с власт, но без отговорност.

България се нуждае от модернизация и създаване на работни места и точно в това отношение твърдо заявената политика на Тръмп за подкрепа на държавата в постигането на тези цели заслужава да бъде много внимателно разгледана и приложена и у нас. Иначе страната ще продължи да опустява с по един средно голям български град – ако 40 хиляди души все още е критерий за население на такъв български град.