А Борисов така и не разбра, че това е краят

Борисов е изпаднал в положението на диктатора в последните му дни: без връзка с действителността, живеещ в измислена реалност, поднасяна му от придворни шутове. Събитията в България през погледа на проф. Евгений Дайнов:

Години наред се вбесявах от отказа на протестиращи да викат против Борисов. Трамбоваме паветата, аз почвам да скандирам нещо в този смисъл, а всички около мен: „Шшшт! Не искаме оставката на Борисов. Искаме оставката на министъра... на прокурора... да запазим Пирин... да има справедливост...”. Истински недоумявах: как тези интелигентни хора не разбират, че Борисов е първоизточникът на злото – на всички онези безобразия, срещу което протестираме, едно по едно?

"Долу ГЕРБ!"

Към 25 юни т.г. ми беше писнало. Отидох на протеста за Натура във Велико Търново с прост и ясен плакат: „Долу ГЕРБ!”. И... за пръв път нямаше „Шшшт!”. Напротив, накрая се принудих да го подаря на младеж, който се тюхкаше, че не се е сетил да си направи и той такъв. После разбрах, че в София протестът е бил неочаквано огромен; и че „зелените” не само са викали против Борисов, но са вкарали и доста нецензурни думи в скандиранията си.

„Почна се...”, разбрах. Щом „зелените”, тези тежко възпитани и подчертано уважителни хора са стигнали до ползването на грубиянски думички, значи положението е на път да се взриви. Завъртяха ми се спомени от ерата на "Екогласност" в края на 1989 година; Веселина Седларска успя да публикува този паралел с разпадането на Живковския режим.

„И най-вероятно ще се свърши...”, продължих с размислите ден-два по-късно, когато видях, че Борисов не е разбрал, какъв пожар се разпалва под седалищните му части. Усетът на Седларска не я беше подвел: намирахме се някъде между 3 ноември 1989 (първата публична демонстрация на "Екогласност", тогавашните „зелени”) и 10 ноември...

А Борисов не разбра

А Борисов, както Живков преди него, не беше разбрал. Не беше вече старият Борисов, който веднага би поканил видни „зелени” на среща, за да им зададе Борисовския въпрос: „Какво искате да ви дам, за да спрете да ми правите проблеми?”. Този човек бе изпаднал в положението, типично за диктатори в последните им дни: пълно прекъсване на всички връзки с действителността и заместването им с измислената реалност, предлагана от придворни шутове (в лицето на напазаруваните миналата есен мастити анализатори) и от професионални лакеи, в лицето на „свинските” медии и на тълпите сервилни чиновници, приветстващи прословутия джип из цялата страна.

В залеза на всяка диктатура всичко е психология: кога народът най-сетне няма да издържи и ще избухне; и в кой точно момент главатарите и слугите на режима ще се откажат от ползването на разума си, за да започнат да правят точно обратното на онова, което би ги запазило на власт?

Този момент дойде в България през късната пролет и ранното лято на тази година. Ползвайки момента на пандемията, различни мутри започнаха да безчинстват по черноморското крайбрежие, прикривани от властта. Варненският залив се задръсти с фекалии, защото парите за една тръба били откраднати. Идва „контролният орган” и заключава: Водата е кристално чиста! На Алепу започва ударно строителство на хотел. Всички замесени министерства, комисии и комитети в един глас: Подпорно съоръжение е това! Накрая се появява архитектът на строежа и издава играта с посланието: Абе вие слепи ли сте? Не виждате ли, че строя хотел? И още два ще построя в съседство. Имало било закони, че не мога, защото тук имало някаква природа? Природа тук няма!

Нахалството на властта

Във всички тези случаи – и в много други казуси (Иракли, Синеморец, Рилски езера) – всички равнища на властта се надпреварваха как по-ясно да покажат своето презрение към законите и погнусата си от гражданите на Републиката; как по-грубо и вулгарно да им повторят кредото на властта на ГЕРБ: „Властта е наша и правим, каквото си искаме; а вие си крякайте...” Бяха решили, че гражданите са се подчинили завинаги.

Стана обратното. Българите, обидени от нахалството на властта, разбраха за какво такива като мен пишем години наред: че в страната няма елементарен законов ред; че управляват мутри; че всеки момент всеки закон ще бъде нарушен от всяка институция на властта, стига да има келепир.

Шашката динамит под трона на Борисов

Алепу се превърна в шашка динамит, сложена под трона на Борисов. Въпрос на време беше отнякъде да се появи искра, която да запали фитила.

И тя се появи. Вече разбрал, в какво море от беззаконие и произвол живее, българският народ видя това нагледно в опита на Христо Иванов да застане на държавна – на народа – земя край летния Доган-сарай. Видеото, запечатало този опит, мина един милион гледания за едно денонощие.

Народът гледаше с интерес запаления фитил, когато Иван Гешев вкара въоръжени мъже в сградата, на която отпред пише „Президент”. В този момент народът се събра около фитила и започна да раздухва пламъчето, та да стигне то по-бързо до шашката динамит.

И се изсипа в напълно неочаквани количества, когато дни по-късно се състоя „масово плажуване” на същото място. Бях на това мероприятие, говорих с десетки хора часове наред. Тук-там зървах по някой „зелен” или „син”, но масата беше именно народът, пристигнал от цялата страна, крачещ в продължение на 6-7 километра в чутовния пек, за да застане на своята земя, отнета им от най-древния олигарх в страната.

Народът изригна и в София и постепенно – в други по-големи градове. Дори в този момент Борисов, вместо да зададе въпроса си („Какво искате да ви дам” и т.н.) не разбра, че това е краят. Обграден от зависими и убоги хорица, казващи му каквото иска да чуе, отказа да възприеме реалността. И повтори всички детински грешки на Орешарски и дори на Виденов. Организира контрапротест. Обвини протестиращите, че обслужват БСП. Томислав Дончев заплаши, че ГЕРБ би спечелил „гражданска война”. После негови хора твърдяха, че протестите са платени от Черепа. Накрая: че може и да не са платени, но са „тинята на обществото”.

Конструкцията на режима се разпада

Гражданите, суверенът – са „тиня”? И ГЕРБ се готви да спечели „гражданска война” срещу тях? Загубата на разсъдък бе довел до загуба на елементарно чувство за самосъхранение.

Властта влезе в спиралата на окончателното си падение. Всеки неин ход, вместо да укроти протестиращите, успяваше да ги вбеси допълнително: в такива ситуации онова, което не ни плаши, ни разярява. Дори полицейският побой над протестиращи не успя да стъписа когото и да е. А междувременно започна да се разпада самата конструкция на режима. ДПС обвини ГЕРБ за това, че не взел мерки да опази от „агресорите” членовете на ДПС, събрани като жив щит а ла Садам Хюсейн да бранят Доган-сарая по време на масовото плажуване. Министърът на вътрешните работи не прие оставката на полицейския началник на Бургас, която беше поискана от самия Борисов. Еко-министърът отказа да потушава конфликтните точки, свързани с природата, тъй като имал много работа. А енергийната министърка продължи работа по АЕЦ-Белене въпреки напомнянето от Брюксел, че този проект няма лиценз, като така директно предизвика Европейската комисия.

В средата на юли, внезапно изпаднал в паника, режимът направи детинската грешка да иска международна подкрепа против собствения си народ. След въртенето на съответните телефони и „десните”, и „либералите” в Европарламента категорично подкрепиха, съответно Борисов и Доган, срещу българските граждани.

Външната партийна подкрепа не само разяри допълнително българите, но произведе и ефект, съвършено разрушителен за режима: намесата на националните държави, които са доста по-мощни играчи от всеки лидер на всяка парламентарна фракция, та била тя евро-парламентарна. Посланикът на САЩ отиде в кабинета на Борисов, а ден по-късно Майк Помпео обяви незабавни санкции срещу всички, участващи в аферата „Балкански поток”. Часове преди това, посланиците на всички страни-членки на ЕС плюс на Швейцария посетиха президента Радев, за да обсъдят положението. Тяхната единодушна подкрепа за протеста даде на Радев основанието да направи обръщение към нацията, в което да поиска измитането на мутрите от властта.

Най-сетне истински уплашен, Борисов поиска оставките на трима министри – жест, който бе посрещнат с насмешки от площадите на българските градове. На следващата сутрин се оказа, че оставки няма да има, поне засега. Щяло да има „консолидация”. Жестът, който по замисъла си трябваше да успокои протестиращите, отново постигна обратния ефект: разяри ги допълнително.

„Болят ме коленете”, ми каза един чичко, докато оня ден хиляди се мъкнехме в жегата към Доган-сарай. „Но тия, както са го подкарали, рано или късно ще тръгнем от Шумен към София. Не може повече така...”

Докато пиша това, из Фейсбук върви мобилизация на големите градове за „тръгване” към София. Крахът на режима е непосредствено предстоящ. С него се закрива един цял 30-годишен цикъл от българската история.

Бавно, но все пак България се събужда

Гръбнакът на ДПС беше счупен при Росенец, когато протестиращите „агресори” отказаха да се сбият с живия щит на ДПС и провалиха всички планове за подпалване на ситуацията на етнически принцип. БСП крайно усърдно чупи собствения си гръбнак пред очите ни, потънала във вътрешни борби „за” или „против” коалиране с Борисов. ГЕРБ е на път към бунището на историята. Заедно с тези партии, към това бунище се запътиха всички онези анализатори и журналисти, които в продължение на 20-30 години въздействаха върху общественото мнение, но навръх взривяването на ситуацията пристанаха на ГЕРБ и сами се лишиха от вниманието на приличните хора.

Оттук нататък други хора ще обясняват, какво се случва; и други хора ще управляват, по друг начин. Както казваше покойният великан на българската демокрация Кристиан Таков: „България се събужда ужасно бавно, но слънцето вече е изгряло... Ще се става!”.