Камелия Димитрова пред ФАКТИ: В образа на насилника обществото видя нов вид тиранин - с плитки претенции за патриотизъм

Случаят с нарязаната с макетен нож Дебора от Стара Загора от приятеля ѝ Георги Георгиев предизвика повече от обществено недоволство и за пореден път повдигна и широко отвори вратата за дебат по темата за домашното насилие. Станахме свидетели на арести, оставки и рокади по високи етажи на полицията и съдебната власт. По темата пред ФАКТИ говори Камелия Димитрова, председател на УС на фондация "Дигнита".

- Г-жо Димитрова, имаме пореден случай на домашно насилие. Визирам инцидента в Стара Загора, при който насилник обезобрази приятелката си с макетно ножче. Защо обществото „настръхва“, когато разбере за подобно деяние? По темата за домашното насилие се говори много, но, като че ли, само се говори. Защо е така?
- Всяка година хиляди жени в България стават жертва на насилие основано на пола, от медиите понякога разбираме за много малка част от тях. Много често обаче тези случаи са обект на внимание от страна на обществото едва за няколко часа, след което то започва да проявява безразличие и се връща към традиционната апатия и токсични възгледи, че „каквото се случва у дома, трябва да остане у дома“.

Защо този път обществото реагира толкова рязко, при положение че е подминавало дори случаи на убийства на жени?

Може би защото в образа на насилника обществото видя новия вид тиранин, с плитки претенции за патриотизъм, но с готовност за тормоз над по-слабите и с ясното съзнание за безнаказаност. Може би и визуализацията на 400-те шева бе шокираща, както и представата за хладнокръвното деяние с макетно ножче. Унижението на момичето със злокобния акт на подстригване и обезобразяване – всички тези действия, квалифицирани като лека телесна повреда, са натиснали нервни точки на хората, които излязоха на масови протести у нас.

- Полиция, прокуратура, съд – решение. Работят ли институциите адекватно заедно?
- По случая все още тече съдебно производство. Не бих искала да коментирам първоначално повдигнатото обвинение, но мисля, че много се изговори по правния аспект на казуса, и както е казано – колкото юристи, толкова и тълкования на закона. Това, което мога да кажа като заключение, е, че се надявам ефектът на тези дискусии и анализи да стимулират институциите и най-вече представителите на съдебната власт да не се отнасят формалистично към случаите на насилието над жени. Под натиска на общественото мнение бе повдигнато ново обвинение на извършителя и той бе задържан.

Не бих определила случая за „добра практика“, защото не би следвало институциите да си вършат работата под натиск, а да подхождат с нужната чувствителност към тежките случаи на насилие над жени.

Едно момиче плаща тежка цена на твърде формалния и лишен от човешки поглед подход. И въпреки че има широка обществена подкрепа, нейният живот е завинаги белязан не само от разрезните рани, но и от това, че е разкрита самоличността ѝ. Цената, която тя плаща, е голяма и дълбока. Надявам се да направим поне малко в посока превенция и правоприлагане, така че присъдите за тежки форми на насилие над жени да имат и възпиращ ефект.

- Виждаме вълната от протести в цялата страна в защита на пострадалата. Къде е държавата в случая, къде са законите…
- Едно от исканията на протестиращите бе в обсега на Закона за защита от домашното насилие да попаднат и т.н. „интимните връзки“, което стана. А не само тези, свързани с фактическо съжителство и брак. Именно в подобна връзка се е намирало обезобразеното момиче от Стара Загора. Ако попадаше в обсега на закона преди инцидента, то можеше да потърси мярка за защита по неговата сила, включително и забрана на извършителя да го приближава при заплахи и при първите прояви на насилие.
Подобна позиция изразихме близо 50 граждански организации и при предходното разглеждане на закона, но разпоредбата не бе приета,

тъй като бе блокирана от БСП и „Възраждане“.

Дискусията бе манипулирана отново със заплахи за „джендъри“ и с риторика, която няма нищо общо с насилието над жени, а с популистки възгледи. Изключително положително е, че тази разпоредба на закона бе преразгледана на извънредно заседание на Народното събрание. Радвам се, че общественият гняв доведе до окончателно включване на „интимните връзки“ в обсега на закона, защото много лица, особено младежи, са във връзка без съжителство и би следвало да могат да получат защита по силата на закона.

- Свидетели сме на поредната брутална домашна агресия. Каквото се е случило, се е случило. Каква поука трябва да си направим от това. Може ли да изведем нещо полезно за обществото?
- Може би една от основните поуки, които този път не можем да подминем, е да си признаем, че имаме сериозен проблем с домашното насилие. Години наред неправителственият сектор повтаря,

че всяка трета жена е жертва на насилие,

но това не бе тема, която доминира в обществения дневен ред. Мисля, че достигнахме някаква превратна точка, след която не можем да замитаме темата и да я затваряме в кръга на експертите, активистите и практиците, които отново я дискутират на поредната кръгла маса. Вероятно достигнахме момент на събуждане и на непримиримост не само на професионалистите, но и на обществото като цяло. Иска ми се да вярвам, че тази посока на нетърпимост е безвъзвратна. Следващите стъпки след признанието, че имаме проблем, са да започнем да говорим за равенство между половете, за това какво е насилие над жени сред децата и подрастващите, да говорим у дома, да включим темите за ненасилието, за равенство между половете, за правата на жените и за исторически дългия и труден път към тяхното постигане в учебния процес, където участват и момчета, и момичета.

Време е да оспорим и да представим алтернатива на „мачо“ културата.

Надявам се след този трагичен случай все повече хора да осъзнаят, че домашното насилие не е частен проблем, а престъпление. Идвам от работа на терен сред силно патриархални общности в България, в които дори жените обясняват, че

„няколко шамара не са домашно насилие“ и че у дома, „мъжът командва, а жената слугува“.

Имаме много работа да вършим по отношение на промяна на обществените нагласи и по отношение на стереотипните роли и очаквания към мъжете и жените.

- Къде е границата между жертвата от домашно насилие, която е поставена под контрол, и трафикът на хора, които са обезсилени против волята им?
- Граница почти не съществува, тъй като над 90% от случаите на жени жертви на трафик, с които съм се сблъсквала, са били жертви първо на насилие в семейството, на насилие от родител, роднина, или партньор. Това води до едно нормализиране на насилието, до примирение от тяхна страна, че насилието е част от живота и от човешките взаимоотношения. Именно тези нагласи, както и счупените защитни механизми, правят жените, преживели домашно насилие, по-уязвими към трафик и експлоатация. А трафикантите знаят това.
Също така знаем, че в случаите не трафик с цел сексуална експлоатация, трафикантите най-често печелят доверието на жертвите по метода „lover boy” – тоест сформират интимни взаимоотношения с жертвата и ѝ обещават щастлив съвместен живот. В последствие я принуждават да проституира, след като използват механизми за контрол, типични за всички насилници – органичаване на свобода на движение, ограничаване на контакти с външния свят, унижение, заплахи.

- Какви са последните данни за трафика на хора, които имате. Къде е България в глобалната „схема“…
- За жалост, България все още е една от 5-е основни държави, които са източници на жертви на трафик в Европа. Причините за тази непрестижна позиция са сложни и те са свързани с фактори като бедност, социално изключване, дискриминация, липса на възможност за реализация, ранно отпадане от училище, история с домашно насилие.
В България около 450 са пострадалите от трафик лица в наблюдаваните досъдебни производства всяка година, като тези данни са с натрупване. Но, разбира се, можем да предположим, че жертвите са много повече. Много от експлоатираните лица остават извън обсега на съдебните власти и на радара на институциите и неправителствените организации. Както и при случаите с домашно насилие, жените много често не осъзнават, че са жертви, те развиват Стокхолмски синдром и дълго време остават в ситуация на експлоатация. Много рядко сигнализират за ситуацията, в която се намират, и едва при случаи на гротескни прояви на насилие търсят подкрепя.
Ето защо говоренето за основни човешки права, за това как те са нарушавани с различните форми на насилие над жени - е изключително важно. Необходимо е тези дискусии да се водят системно, а не само при случаи на тежки престъпления. Необходимо е тези дискусии да стигат и до всички обществени прослойки и да се водят в най-ранен етап на развитието на децата - както на момичетата, така и на момчетата.