Комунизмът като плашило или оправдание

Валентин ГРАНДЕВ

Историк

За разлика от масовия фейсбук историк, който знае какво са правили българите преди 8000 години, но не знае какво се е случвало преди 80, моя милост е прекарала доста време над смущаващо дебели книги, а не пред кратки сензационни статийки. Благодарение на това надеждата ми, че "ще се оправим" угасва бързо на фона на преобладаващо фалшивите нови исторически тенденции. Може би за тази действителност са виновни първите яростни невежи - заклеймителите на комунизма. За тях и за всички онези - "Моисей е българин", "Ние сме създали цивилизацията", "Левски ходил на гости на кралицата" този неприятен текст. Снимката е тук, за да докаже, че стоя само в гората и със сигурност нямам време да чета нищо, иначе казано - не ми вярвайте - Христос си е наше момче, а комунистите сигурно са македонци...

Комунизмът като плашило или оправдание

Вероятно скоро ще бъда обвинен в най-тежки грехове, но ще поразсъждавам честно и логично върху явление достигащо все по-невероятни размери.

Комунизмът днес не е утопия, а символ на най-страшното зло съществувало на планетата, а според коментарите на най-отявлените му противници все още живо у нас и в Русия (не разбирам защо не споменават Китай). В никакъв случай не бих се поставил в ролята на адвокат на Сталин, също тъй както не бих станал такъв на Хитлер, но и на Чърчил, който по същото време изморява от глад милиони индийци с правотата отредена му от сънародника му - расов теоретик Чембърлейн, признат за пророк както в Британия, така и в Райха. Всички тези властници са разигравали играта на своето време - брутална, кръвопролитна и отговорно организирана. Новият добре съгласуван със съюзниците ни прочит на историята ни говори за кръвожадността на Сталин и комунистите, но премълчава безумните убийства на милиони германци в края на войната извършено под вещото ръководство на Айзенхауер и Чърчил (бомбардировките на Берлин, Лайпциг, Дрезден и Хамбург две години по-рано), да не споменаваме употребата на ядрено оръжие срещу японците. Днес се премълчава наличието на лагери (все пак несмъртоносни като тези на фашистка Германия) в демократичната утопия САЩ, където са въдворявани стотици хиляди японци и германци, някои от които граждани на страната на свободата от няколко поколения. Такова е било времето ще кажат помъдрелите. Вероятно...

Също така подобно е било на изток и запад, и след края на войната. Сталин продължава с репресиите, продължават и тези в родната ни страна, където хиляди хора намират смъртта си, но на запад също не стоят с ръце в джобовете. Франция, Белгия, Холандия, Италия са разкъсвани от вендета към властимащите или симпатизиралите им по време на окупацията – просто разчистване на сметки. Маккартизмът в САЩ се бори с интелигенцията по същия начин. Периодът е толкова срамен, че за него не ще намерите нито ред в „American Spirit” на Кларънс Стийг, учебник който смело критикува избиването на индианците или времето на Ку-клукс-клан...

У нас терорът не спира за миг от Освобождението. С кръв се разчистват всички политически сметки. Годините след септемврийското въстание са изпълнени с толкова убийства, че в един момент се възприема нормално да изчезне този или онзи, без значение на политическите му убеждения. Застраховани са единствено селските луди и тези, които навели глави над земята работят, незаемащи никаква конкретна позиция. Ето какво пише всепризнатият литературен анализатор, бъдещ нобелов лауреат Иво Андрич в есето си „Положението в България“: „България като не може да бъде друга, си печели славата на страна, която по ежедневно случващите се в нея ужаси, засрамва бунтовно Мексико и надхвърля всичко, което някога се е виждало и чувало на Балканите... тази страна се е настървила така, че не може да прогледне от кръв, нито да се свести. Правителството на Ал. Цанков дошло на власт чрез преврат е могло да се задържи на власт само чрез терор. При него политическите убийства престават да бъдат изключителни събития, тревожещи обществеността. Този зловещо прост начин за разправа с политическите противници е употребяван и от властта и от преследваната от нея опозиция. Никой и никъде не е застрахован от фанатизираните и платени убийци.“ Май 1926г.

Комунистите дошли на власт след т.нар. „Революция“ са насъбрали 20 години вдъхновение и опит за отмъщаване и „гилотината“ им започва да работи с пълна сила, избивайки понякога (също както във Френската) дори собствените си деца, какво да говорим за хилядите невинни-миролюбиво несъгласни..., но в крайна сметка тези главорези просто продължават традицията.

Времето тече и настъпват промени. Репресиите от двете страни на желязната завеса намаляват с началото на 50-те и започва времето на непреките войни – Корея, Виетнам, Афганистан. Тогава гражданите на страните от блока изпитват онова позабравено чувство на спокойствие, така характерно и за нас днес, когато гледаме репортажи за кървави кланета в Африка и Близкия изток, докато предъвкваме вечерята, поливана с вино. Трябва да признаем, че у нас господстващият комунизъм през 70-те и 80-те притежава съвсем различен облик от този на кървавия терор при идването на власт. Това, че за мнозина онова време остава единствено черно зло, е просто мерило за собственото им ограничение. Ако се съди по главозамайващата загуба на социални придобивки, морални ценности и национална идентичност, вероятно времето на социализма е било по-подходящо за характера на българите, също както днес се оказа, че управлението на Кадафи и Саддам Хюсеин е било по-добро за „недораслите“ им народи от алтернативата на внесената с цената на милиони жертви демокрация.

Признаването на тези факти вероятно би било особено тежко за някои професионални демократи, чието основно занимание е да разсейват фокуса на общественото мнение към чудовищните несправедливости на деня с напълно несвързани логично обвинения към миналото. Бих ги посъветвал да последват примера на един истински убеден демократ, какъвто е Стефан Цанев, който честно признава провала на очакванията си със „Съжалявам, че доживях свободата, че не умрях с мечтата си за свобода!“

Комунизмът си отиде, господа! Докато продължавате повече от четвърт век да го обвинявате за всичко, през управлението на страната ни преминаха купища мошеници, които я превърнаха в разграден двор. Докато оприличавате Путин на Хитлер, а Русия на Третия райх, съюзниците ни от близо и далеч ни превърнаха в дойна марионетка. Време е да оставим миналото в покой. Да се връщаме към него само, за да го анализираме с цел да вземем добрите практики, които са съществували, защото само за заслепените обвинители на комунизма, днес всичко е по-хубаво.

Време е да спрем с емоционалната употреба на тази дума. Трябва да я използваме също така леко и рядко като феодализъм, например. Предполагам, че оттук насетне би било добре всички обвинители на комунизма да посещават психолог, който да се грижи за вътрешния им мир на хора, някога носили с гордост в ръка червената книжка, а днес терзаещи се от омраза към собствената си човешка слабост личности. Ако след всичко това можете да понесете малко ирония, струва ми се подходящо да завърша с ред от „монашески притчи“ на вече споменатия Андрич:

„Всичко, което е било отдавна е било по-добро, а най-добро е онова, което никога не е било.“

Коментарът е публикуван във Фейсбук през 2015 г.