Какви документи е заграбила Москва от България след войната?

В Русия твърдят, че разполагат с 56 линейни километра чужди документи, казва доц. Михаил Груев. Сред тях - масива за изпълнението на задължения на България по Ньойския договор и документи от "Държавна сигурност".

ДВ: Доцент Груев, ще затихне ли според Вас дискусията за демонтажа на паметника на Съветската армия в София, ако в България бъде сформирано редовно и стабилно правителство?

Михаил Груев: Известна е поговорката, че у нас всяко чудо е за три дни. Възможно е и нещо подобно да се случи. Има решение на Общинския съвет, топката вече е подадена към правителството. Областният управител трябва да деактува имота като общински, Националният институт за недвижимо културно наследство да даде картбланш и паметникът да бъде преместен. Този монумент вече е загубил своите статус и функции. Дебатът за това се води в българското общество още от 90-те години. В днешната ситуация оставането му на това място изглежда все по-нелепо.

ДВ: Какво е било поведението на Червената армия у нас след 9 септември?

Михаил Груев: Запазени са стотици свидетелства. Както в Централния държавен архив, така и в архивите по места. При нас това е най-вече фондът на Комисарството по изпълнение на Съглашението за примирие с България. Този орган към тогавашното Министерство на външните работи и изповеданията е бил ръководен от външния министър Петко Стайнов. Функциите му са били буферни - между българските власти и съветските окупационни власти. В него са били съсредоточени всички жалби и възражения на хора, институции, обществени организации, които по някакъв начин са били засегнати от действията на Червената армия у нас.

Същевременно, ако сравним поведението на съветските войски в Унгария, Германия и на други места, в България то е било много по-обрано. Но си е носило характеристиките на окупационна сила в една завладяна страна. Както по отношение на ресурсите, които са изстисквали от страната, така и във взаимоотношенията им с цивилното население и гражданските власти. Нещастни случаи, убийства, грабежи… документирани са 125 смъртни случаи. Сигурно и стотици не толкова тежки инциденти не са били регистрирани, защото самите тъжители са разбирали, че това едва ли би им помогнало.

Българските власти не са могли да реагират на това нещо. Действително съществуват сведения, че след част от тези случки, самите съветски власти са разстрелвали или наказвали провинилите се войници. Не знаем къде точно са били изпълнявани наказанията. Но може да се предположи, че част от червеноармейците, погребани в България, представляват именно такива случаи. Това обаче си остава само предположение.

ДВ: Какво е било взаимодействието междусъветската армия и народната власт? Как са били разпределени правомощията, имало ли е съвместни акции?

Михаил Груев: Не. Линията на поведение е била диктувана от Москва. Идеята е била да се подкрепя комунистическата партия, която в началото участва в една доста широка коалиция в рамките на Отечествения фронт. Но замисълът е бил тази подкрепа да е обрана и не твърде демонстративна. Червената армия е била гарант за властта в страната, както разбира се, и върховен арбитър.

При всички търкания в правителството, излизането в опозиция на Никола Петков и т.н., съветските окупационни власти и по-специално заместник-председателят на Съюзната контролна комисия ген. Сергей Бирюзов има последната дума.

Формално председател на комисията е бил маршал Фьодор Толбухин, командващият Трети украински фронт, но неговите появи в България са епизодични. Де факто Бирюзов управлява като негов наместник и наместник на Сталин. Сергей Бирюзов например се намесва, когато се поставя въпросът за поведението на земеделците в правителството на Отечествения фронт и комунистите се опитват да отстранят Г.М. Димитров. В спомените на последния пише, че Бирюзов е заявил, че ако Г.М. Димитров не се оттегли, той е щял да разтури БЗНС по силата на един от членовете на Съглашението за примирие от 28 октомври 1944 година. Той гласи, че Съюзната контролна комисия има право да разтурва фашистки или профашистки организации в страната.

Съветските войски у нас през войната са били с численост около 300-350 000, а след август 1945 г. падат до 92 000, като остават приблизително толкова до края на 1947 г., когато според Парижкия договор съветската окупация трябва да приключи. Междувременно обаче режимът бил така стабилизиран и форматиран, че комунистите вече нямали нужда от допълнителна подкрепа от Червената армия.

ДВ: Може ли да се установи каква част от Червената армия в България след 9 септември 1944 г. се е състояла от руснаци и каква - от украинци?

Михаил Груев: Това е много труден въпрос. Почти невъзможно е да се каже, тъй като всичките са били съветски граждани. На територията на България влиза Трети украински фронт и по-голямата част от състава му е била рекрутирана тъкмо от Украйна. Но разбира се, в самия ход на бойните действия в Червената армия настъпват такива прегрупирания и попълнения с резервисти и свежи сили, че е невъзможно да се установи колко са били украинците и колко - руснаците.

ДВ: Какво е останало в българските архиви като сведения и официални документи за сътрудничеството и комуникацията между България и нацистка Германия през войната?

Михаил Груев: Тогава неформалната дипломация се е водила най-вече от цар Борис. Но ние не разполагаме със стенограми от неговите срещи с Хитлер и Рибентроп. Предполагам, че такива не са и водени, тъй като разговорите са били на четири очи. За Борис немският е бил бащин език и не е имало нужда да присъства преводач. Няма останали свидетелства за това общуване, поне не и при нас.

ДВ: Кои са най-важните български архивни документи, които съветските войски прибират в Москва след Втората световна война?

Михаил Груев: Този процес започва още през 1944-1945 година. Изглежда се е действало по не съвсем систематичен начин и без ясната представа какво точно се търси. В Русия се намира например масива за изпълнението на финансовите задължения на България по Ньойския договор. Една възможна хипотеза може да бъде, че се е обсъждала възможността България отново да бъде обложена по подобен начин с репарации.

Другият масив, който се намира при тях, са документи на дирекция "Държавна сигурност" до 1944 година. Не мога да кажа дали там има и архиви отпреди 1934 година, когато службата е получила това наименование. По руски данни там има 124 лични дела. Не се знае дали става въпрос за активни комунисти, които в даден етап от живота си са сътрудничили на полицията, и това после е можело да бъде използвано като инструмент за потенциален шантаж.

Но според мен Москва в началото е надценила българската информираност за германските планове относно по-нататъшното водене на войната. Те са търсели документи на Генералния щаб на армията, на щаба на Военноморските сили, свързани с т.нар. подводна война, която тогава все още се е водила в Черно море. Арестуването на българския елит, откарването му в Москва и проведените там разпити, също навеждат на подобна мисъл. Зададените им там въпроси, доколкото има откъслечни свидетелства за това, също са касаели тъкмо германските планове.

В Русия обаче има не само български документи. Те представляват доста незначителна част от трофейните архиви, които СССР заграбва в хода на Втората световна война. Когато бях на посещение там, руските колеги говореха за приблизително 56 линейни километра чужди документи и най-вече такива на Третия райх. Включително и архиви на западноевропейски страни, които Германия е завладяла. От тях българските архиви са не повече от стотина линейни метра.

Доц. Михаил Груев е историк и председател на Държавна агенция "Архиви" от 2015 г. насам. Преподава съвременна българска история и етнология на етническите групи в СУ "Св. Климент Охридски".