Как да не бъркаме Яростта с Тъгата

В едно омагьосано царство, до което хората никога не стигат, а може и да минават постоянно през него, без да знаят. В това вълшебно царство, в което неосезаемите неща стават конкретни, имало някога едно чудно езеро.
В прозрачните и чисти води на езерото плували риби във всички цветове на дъгата и се отразявали всички нюанси на зеленото.
До тази вълшебна и прозрачна лагуна стигнали Тъгата и Яростта, за да се изкъпят заедно.
Двете съблекли роклите си и влезли във водата.
Яростта, която винаги бързала, се изкъпала на бърза ръка — и тя не знаела защо бърза толкова — и още по-бързо излязла от водата. Но Яростта е сляпа и не различава ясно действителността. И така, гола и припряна, излязла от водата и облякла първата рокля, която намерила на брега.
Така и не забелязала, че роклята не била нейната, а на Тъгата. И така, облечена като Тъгата, Яростта си тръгнала.

Много спокойна и невъзмутима, както винаги склонна да остане на мястото, на което се намира, Тъгата приключила с къпането си и без въобще да бърза, или по-точно, без да съзнава, че времето минава, излязла от езерото бавно и лениво.
На брега установила, че дрехите й ги няма. Ако има едно нещо, което Тъгата да не обича, то е собствената й голота. Така че облякла единствената дреха, която намерила край езерото, а тя принадлежала на Яростта.

Разказват, че оттогава нататък ние, хората, често срещаме Яростта — сляпа, жестока, страховита и ядосана. Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно, разбираме, че Яростта, която виждаме, е само маска и под дрехата й всъщност се крие Тъгата.