Отмират ли националните държави?

Александър Гьорлах

Китайската народна република обвини Запада в двойни стандарти: от една страна той критикувал комунистическата държава за случващото се в Хонконг, от друга се обръщат срещу Каталуния, която се стреми към независимост от Испания. Пекин пита защо европейците подкрепят Испания, а не и Китай? И двете страни се борят срещу сепаратисти, които незаконно искат да се отделят от националната държава.

Търсенето на отговор на този въпрос води до дебат, който добре познаваме: какво изгражда една нация? Сред отговорите често се чуват понятията общ език, история и географска принадлежност. Всички те изграждат националната идентичност. Аз смятам, че е редно да се зададе и въпросът кога човек се чувства като част от една нация. Независимо дали в Китай или Испания, нацията е абстрактна величина. Никога един испанец няма да успее да се срещне и да се запознае с всички останали, които се наричат испанци. Същото важи, разбира се, и за Китайската народна република.

Усещането за принадлежност към модерните нации се заражда в момента, в който старата парадигма на обединяващи ценности рухва. Това пише Бенедикт Андерсън в своята книга „Въобразените общности". Схизмата води до загубата на „воъбразената общност" на вярващите. Християнската общност се състоеше от французи, германци, поляци и италианци. С помощта на ритуалния и политически език – латинския, принадлежността към вярата имаше и практически характер.

Откриването на Новия свят поставя основите на новите общности, които са отдалечени от дворцовите общества. По светски и административен път в Новия свят се изграждат самостоятелни общности, въпреки че хората от двете страни на Атлантика говорят едни и същи езици (английски, испански, португалски), имат същата религия и споделят едно и също културно и институционално наследство.

Техническият прогрес на книгопечатането прави всичко това възможно. Чрез превеждането на Библията се зараждат националните езици, които ограждат територия, в която могат да бъдат продавани книги, напечатани на едни и същи език. Това отклонение е релевантно, защото и днес живеем във време, в което технологичните промени поставят под въпрос принадлежността и нови „въобразени общности" биват създадвани.

Автономността на всички права води до несъответствия

Дебатът за националните държави се води ожесточено. Всичко, свързано с глобализацията и дигитализацията, допринася за усещането, че националната държава по начина, по който днес си я представяме, трудно може да допринесе за по-нататъшния прогрес. Наднационалните обединения, като ЕС, стъпват върху националните държави. Чрез хармонизиране едно и също право бива наложено върху територия, обхваща 27 национални държави. В същото време в самите страни-членки се осъществява регионализация.

Каталунците и баските имат собствен език и една различна история от останала част от Испания. Но тъй като не се посяга върху техни конституционно гарантирани права, желанието им за независимост в един свят, който се подрежда по нов начин на база на своите „въобразени общества", звучи анахронично и остаряло. В Китай ситуацията е обратна: Там гарантираните и написани права не се признават. Точно това е довело до днешното самоопределяне на хората в Хонконг като хонконгци, а не като китайци. Собственият език и култура се превръщат в обединяващ символ срещу външното превъзходство. Между другото, със същия ефект, който е често срещан в европейските национални държави: расистко чувство за превъзходство над останалите - в случая в Хонконг с континенталните китайци.

Срещу популисткия антилиберализъм

Светът днес е в постоянно напрежение между обществата на миналото и тези на бъдещето. Националната държава се характеризира с натиск отгоре и отдолу. Едно последващо фрагментиране на националната идентичност по начина, по който го описва Андерсън, не би било устойчиво. В същото време обаче се дискутира дали не трябва да се създаде нова международна институция, която да представлява всички демократични сили, и по този начин да се издигне нов стожер срещу популисткия антилиберализъм. Този дебат ще определя и започналото наскоро ново десетилетие.

Александър Гьорлах е лингвист и теолог. Академичната му кариера включва работа в престижни университети като Харвард и Кеймбридж.